Лин Хайтауър
Рекет (58)

58

— Госпожо Делароса?

Сонора се извърна и намръщено погледна пълната червенокоса жена в тъмносиня широка полиестерна блуза и панталони. На краката й имаше бели обувки, изтъркани и изцапани от десетките километри, навъртени из болничните коридори.

— Извинете? — каза Сонора. Тази жена май говореше на нея. В помещението нямаше други хора.

— Вие ли сте госпожа Делароса?

Сам!

— Той добре ли е? — Стана и пристъпи към сестрата, която успокоително я потупа по ръката.

— Добре е, но прекара неспокойна нощ. Помоли ме да ви потърся. Каза да гледам за ниска жена с ярко червило и силно излъчване.

Сонора се засмя. Не спомена, че истинската госпожа Делароса всъщност беше висока и стройна като топола с миши цвят на косата. Нито пък, че въпросната госпожа си беше отишла у дома още преди няколко часа. И че не носеше червило, още по-малко пък — яркочервено. Дълги комбинезони, бронирани сутиени и огромни памучни долни гащи — това беше запазената марка на истинската госпожа Делароса.

— Ще влезете ли за малко при него? Може да му се отрази добре — той пита за вас.

— Разрешавате ли?

Сестрата се усмихна:

— Може би ако поседите край леглото му, ще го накарате да се почувства по-добре.

Сонора грабна чантата си и последва жената. Сестрите от нощната смяна бяха най-любезни от всички.

Сам беше буден. Беше настанен в малка самостоятелна стая, снабдена с апаратура, достатъчна да задейства цял ядрен реактор. Лицето му беше посивяло и потно. Кракът му беше вдигнат нависоко и бинтован. Сонора придърпа един зелен метален стол до леглото и задържа ръката на Сам в своята.

— Госпожа Делароса, предполагам. — Гласът му беше слаб, но това наистина беше Сам.

— Кога получих това понижение?

Лицето му се изкриви в гримаса, наподобяваща усмивка. Тя леко стисна дланта му.

— Добре ли си? — попита я той.

— Притесненията ни са свързани с друг човек, не с мен.

— Имаш ли представа кой е той?

— Крик се опитва да открие Еди Стинет. Веднага след като го открият, с Грубер ще го арестуваме.

Сам извърна глава настрани.

— Това, което дочух, смях ли беше, Сам?

— Най-доброто, на което съм способен в момента. Не може да бъде. Не и този простак Стинет.

— Пърсел също не е виновен — бил е с Мики.

— Имаш ли своя теория по въпроса?

— Никаква.

— А третият мъж?

— Не споменах за него, защото не исках да те разсмивам отново. Но защо не?

Той сякаш потъна във възглавниците.

— Престани да се тревожиш, Сам, и остави това на мен.

Той хвана ръката й:

— Направи ми услуга…

— Разбира се.

— Ако нещо се случи с мен. Ако умра или…

— Ти няма да…

— Знам. Но виж само колко бързо се променят нещата. Ако нещо се случи с мен, обещай ми да наглеждаш моите момичета. Ани и… другата госпожа Делароса?

— Знаеш, че ще го направя.

— Аз ще сторя същото за теб. За Хедър и Тим.

— Обещаваш ли?

Сам стисна ръката й.