Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2

История

  1. — Добавяне

18

Сам си тананикаше:

— „Ти си страхотна, аз си падам по «Фиг Нютън»…“

Сонора го поправи:

— „Фиг Нютънс“ е.

— Какво?

— Казах, че е „Фиг Нютънс“, със „с“ накрая.

— Не, не е. — Той отвори вратата на асансьора. Познатата словесна битка му действаше успокояващо. — Ще се качваме ли или ще си говорим?

Сонора поклати глава:

— Ти се качи. Забравих нещо.

— Какво?

— Престани да ме разпитваш.

Тя сви зад ъгъла. Щом се скри от погледа на Сам, се облегна на стената. Какво, по дяволите, й ставаше? Какво й пречеше да се качи на проклетия асансьор? Беше го правила милион пъти, дни наред, когато отиваше на работа.

Проблемът сигурно беше психологически. Ако асансьорът заседнеше между етажите, щеше да се притече на помощ на Сам. Тръгна по коридора, питайки се дали стълбището е зад врата номер едно, номер две или номер три.

Взе по няколко стъпала наведнъж и запотена се втурна в предварителния арест. Сам вече беше до кафе машината заедно с Крик, Грубер и някакъв непознат. Последният тъкмо потупваше Крик по рамото и двамата доволно се усмихваха.

— Брей, много си бърза — подхвърли Сам. — Взе ли го?

Крик и непознатият едновременно се обърнаха към нея и я изгледаха.

— Какво да взема?

— Онова, за което се върна.

— О, да, разбира се. — Сонора приглади косата си. Непознатият я гледаше с многозначителна усмивка и тя беше готова да се закълне, че той чете мислите й. Мъжът вдигна червената кутийка кока-кола като за наздравица и отпи. Всичко в него издаваше, че е ченге. „Да не би да е нов колега?“ — помисли си. Никога нищо не й казваха.

Мъжът остави кутийката на масата.

— Вие ли сте детектив Блеър? Разговарях с вас по телефона. Аз съм Джак ван Оуен. Спокойно, не ви преследвам. Просто Крик ми се обади и ме помоли да се отбия.

Здрависаха се. Дланта му беше топла и суха. Тя осъзна, че усещането е много приятно и че е изненадана от вида му. Представяше си го по-възрастен и болнав. Не предполагаше, че Джак ван Оуен ще се окаже около петдесетгодишен мъж, добре сложен, с бездънни кафяви очи и трапчинки на бузите!

Сонора знаеше, че са го пенсионирали по болест, когато е бил ранен по време на изпълнение на служебните му задължения. Куршумът беше засегнал лявото полукълбо на мозъка му. Огледа го крадешком, но не откри следа от белег. Или не, имаше белег — точно там, където започваше косата. В този мъж имаше нещо… необикновено. Някои хора вярваха в кармичната предопределеност, в прераждането на душата. Сонора беше прагматична. Според нея думата „карма“ чудесно би подхождала за название на билков чай например.

— Приятно ми е да се запознаем. Благодаря ви за съдействието.

Той й намигна:

— Аз ви благодаря, че се отнесохте любезно с един представител на старата гвардия.

Крик погледна към Сонора, после поклати глава и се обърна към Оуен:

— За Блеър дори времето, когато аз съм бил млад детектив, е прекалено назад в миналото.

Приятелят му се засмя:

— В добрите стари времена Крик беше полицай — млад и зелен. Нали, Крик?

— Нещо подобно.

На езика й беше да попита какво точно означава „нещо подобно“, но разумно замълча. Крик изглеждаше като човек, който знае отговорите на всички въпроси, сякаш се е родил научен.

— Защо се усмихвате, детектив Блеър?

— Ааа, така ви се е сторило, сър. — Всъщност беше се усмихнала при мисълта за Крик в ролята на „заек“ в полицията.

Отново впери поглед в Джак. Такъв бил, значи, прочутият Оуен.

Ако Сам притежаваше ореола на вечно усмихнатия каубой, то Ван Оуен безспорно излъчваше аристократизъм. Представи си го в бродирана кадифена жилетка, захапал пура, в безупречни черни панталони, ухаещ на скъп одеколон.

— Добре, приятелчета. — Гласът на Крик прекъсна мислите й. — Джак се съгласи днес да поработи с нас, тъй като именно той ни насочи по горещата следа. Мики вече ни чака в зала три. Сонора?

— Да, сър?

— Идваш ли?

— Разбира се.

Ван Оуен я побутна напред, после смръщи вежди, сякаш беше забравил нещо, леко се усмихна и трапчинките цъфнаха на страните му.

— Извинете, знам, че това няма нищо общо с работата ни, но бих искал да ви попитам какъв парфюм използвате.

— „Ескада“ — отвърна тя. Знаеше, че Сам, Крик и Грубер са изненадани от неочаквания обрат на разговора. Обзе я ужас. Момчетата ще й се подиграват до края на живота й.

Ван Оуен кимна:

— Съжалявам, въпросът беше личен. Просто съпругата ми обожаваше този аромат, мир на праха й.

Сонора знаеше, че жена му е мъртва, че смъртта й е свързана с някаква трагедия, но подробностите й бяха неизвестни. Настъпи неловко мълчание. Крик наклони глава и попита:

— Детектив Блеър? Ще ни удостоите ли с височайшето си присъствие?

— Идвам, сър.

Той махна с ръка към Джак:

— След теб.

Ван Оуен взе кутийката с безалкохолно и промърмори:

— Да видим дали още си спомням пътя.