Лин Хайтауър
Рекет (81)

81

Сонора седеше върху балите сено в хамбара на Франклин Уорд и се вслушваше в пръхтенето на Попин и Абигейл, докато животните дъвчеха храната си. От съседната ферма долиташе цвилене. Имаше нещо особено приятно в това да се седи върху сено в хладния мрак на нечий хамбар и да се пие кафе от пластмасова чашка.

Харесваха й тези шумове. Бяха толкова различни от онова, което изпълваше ежедневието й. Пеенето на птиците. Тропотът на конски копита. Чукът на ковача. Шумът от коли, преминаващи по прашните пътища, теглейки ремаркета.

Беше станала едновременно с Гилейн и докато той приготвяше закуската, тя си лъскаше каубойските ботуши. Нямаше нищо по-прекрасно от това мъж да ти приготви кафето сутрин.

Беше прегърнала децата за довиждане, а Гилейн я беше изпратил с целувка и тя излезе от къщи със самочувствието на жена, успяла да се вземе в ръце. Но въпреки това чувстваше душата си като отворена рана, като гъба, всмукваща усещанията.

Стомахът й се беше свил от напрежение, а в съзнанието й изплуваха безброй картини, думи, лица…

Но сега чуваше само спокойното дъвчене на конете. Грабна стиска люцерна и дълбоко вдъхна свежия й аромат.

Беше прекарала доста време в хамбара, преди вратата да изскърца и старецът да се приближи до нея. Фигурата му, огряна от слънцето, беше суха и изправена.

— Видях колата ти, но си помислих, че сигурно ще имаш нужда от малко време.

— Чу ли новините?

— Да, но знам само онова, което съобщиха по радиото. Че някакъв невероятно добър бивш полицай на име Джак ван Оуен е паднал от седмия етаж на старата пивоварна. Имаше някакви намеци за връзка между него и смъртта на Джой. За малко да ти се обадя, но после размислих и реших, че когато имаш възможност, ти сама ще ме потърсиш да ми кажеш. После погледнах навън и видях колата ти да приближава.

Уорд измъкна едно чесало от очуканата кутия и й го подаде:

— Дай да свършим малко работа, докато си приказваме.

Старецът отиде при Абигейл, а Сонора се приближи до Попин, който щеше да стои относително спокойно, докато имаше какво да яде.

— Опитвам се да поугоя малко този твой кон — усмихна се Уорд.

— Желая ти успех.

Почистваха конете, докато Сонора разказваше за преживяното. Франклин Уорд рядко я прекъсваше. Внезапно тя осъзна, че гласът й звучи извинително.

— Не мога да кажа със сигурност колко лош е бил Джак. Дори не съм сигурна, че наистина е бил лош. Не съм сигурна и дали трябваше да го преследвам. Но смятам, че той просто сложи край на нещо, което беше започнало да се изражда и да придобива заплашителни размери. Беше се захванал с мръсен бизнес и дори и да не е организирал убийството, го е предизвикал.

— Ако не беше той, това никога нямаше да се случи — каза Уорд. — Но аз гледам на нещата по друг начин. Джой беше моя племенница и аз я обичах.

— Поне всичко приключи. Имам предвид разследването… Иначе тези неща никога не свършват, нали?

Особената нотка в гласа й привлече вниманието му. Старецът се облегна на гърба на кобилата и внимателно се вгледа в Сонора:

— Не се опитвай да избягаш, детективе.

— Какво искаш да кажеш?

— Това е заложено в културата ни. Съединените американски щати са млада държава и това е нещо чудесно или би могло да бъде чудесно. Възприели сме типично американската психология, че всичко е възможно. Не приемаме „не“ за отговор.

Прекарах известно време в Европа непосредствено след войната. Моята война. За определен период от време не можех да си представя, че ще се изправя лице в лице със завръщането у дома. Чувствах се променен и нямах сили да се преструвам, че не съм. Гонеше ме носталгията, но не можех да се върна.

Спомням си, че се шегувахме с европейците. Те имаха навика да свиват рамене и да казват: „Е, такъв е животът“. За нас това беше извинение за техния мързел или бездействие. Останах в Европа, докато не схванах за какво всъщност става дума. А става дума за това, че понякога отговорът е „не“. Някой умира — това е „не“. Детето ти се отделя от теб и започва свой живот — това е „не“. Загубваш работата си, някой убива твой близък… Всичко това е „не“, детективе.

Хората бягат от този отрицателен отговор. Търсят спасение от него в пиянството, в дрогата или в пристрастяването към работата. Всичко това са начини да избягат от действителността, която ги депресира. Те крещят и се тръшкат, и плачат, и не спират да повтарят: „Да, да, да“. Но независимо от това колко упорито се опитваш да избягаш, отговорът „не“ продължава да си съществува и ти трябва да го приемеш. Трябва да го посрещнеш с гордо вдигната глава. Бягството те поставя в неизгодна позиция. Приеми „не“-то и го изстрадай. Това е част от живота.

— И това ще ме накара да се почувствам по-добре?

— Не сега, но след време…

Като всички интелигентни хора и Уорд знаеше кога да спре. Не каза нищо повече.

— Трябва да отивам на работа — подхвърли Сонора.

— Ако си имала намерение да ходиш на работа, трябваше да ми го кажеш по-рано, преди да съм оседлал коня. Вече е късно.

Тя пое поводите и попита:

— Как така Абигейл е толкова кротка, а Попин е толкова своенравен?

— Вече ти казах. Отговорът е Джордж Смок. Ако искаш Попин да се държи добре, ще се наложи да го изпратиш в Кентъки.

— Засега ще оставим нещата така, както са.

Сонора стъпи на оградата и преметна крак през гърба на Абигейл.

Почувства, че някаква тежест се смъква от раменете й, и не усети, че Уорд не откъсна очи от нея, докато не забеляза усмивката на устните й.

— Господин Уорд? Да си получавал писмо от сержант Робърт Пърсел преди четиринайсет години, когато Тина е била двегодишна?

Старецът спря и се замисли.

— Да. Върнах го неразпечатано на подателя.

— Разбирам.

— Някакъв проблем ли има?

— Не.

— Сонора?

— Да?

— Госпожа Кавано каза, че ако искаш, можеш да доведеш децата в неделя следобед. Ще ни приготви страхотно печено.

— Идеята е чудесна. Да донеса ли и аз нещо?

— Не. Просто елате. А, и госпожа Кавано каза, че можеш да доведеш някой млад мъж.

— Предполагам, че ще го направя.

— Ще го предвидим за вечеря — обеща Франклин Уорд и тръгна към къщата.

Сонора погъделичка Абигейл по шията и кротко я подкара. Попин вървеше след тях като послушно паленце.