Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2

История

  1. — Добавяне

55

Сандърс стоеше редом със Сонора във фоайето на областния затвор. Тя погледна навън към улицата, после се обърна към Сонора:

— Какво стана с онзи Пърсел?

— Ш-ш-т! Ще ти кажа по-късно.

Затворът, разположен от другата страна на улицата, точно срещу полицейския участък, беше настоящият, макар и временен дом на Бартън Кинкъл. Барти се появи в оранжев гащеризон — униформата на затворниците. Ръцете му бяха оковани в белезници. Пазачът — тъмнокожа жена — го държеше внимателно, но здраво за лакътя.

— Искате ли да му сложа вериги на краката? — Пазачката погледна към Сандърс. Кинкъл се втренчи в Сонора и колебливо й се усмихна.

— Не — отвърна Сандърс.

— Да — изрече едновременно с колежката си Сонора. — За всеки случай.

Сандърс кимна. Не беше се засегнала. Тъмнокожата полицайка уви вериги около глезените на Кинкъл.

Сонора му се усмихна:

— Приемете го като знак на уважение. — Сам би я убил за подобни думи. Радиостанцията й изписука. — Да?

— Сонора? Къде си? — Гласът на Сам.

— В затвора.

— Не можа ли да почакаш пет минути?

— Сигурен ли си, че щяха да са пет? Сандърс беше наблизо и нямаше нищо против да ми помогне да отведем Кинкъл в участъка.

— Господи! Само като си помисля колко пъти съм те чакал! Грубер току-що ми се обади от задния паркинг. Каза, че е забелязал кола с журналисти. Ще го водиш ли насам?

— Тъкмо се подписвам за временното му излизане от затвора.

— Докарай го до входа.

— Какво? Никой ли не ни чака отпред?

— Не. Кинкъл е лош престъпник и очакват да го докараме с кола. Слушай, ще сляза долу и ще вляза през главния вход, за да се убедя, че наоколо е чисто. Дай ми трийсет секунди.

— Трийсет секунди? С този асансьор?

— Ще сляза по стълбите.

— Добре. — Сонора прекъсна връзката. — Готов ли си, Барти?

— Ще ме покажат ли по новините? — Изглеждаше развълнуван.

— Не тази сутрин, но ако ни помогнеш, ще се постараем да те покажат днес следобед.

— Адвокатът ми ще дойде ли?

— Да. Ще пристигне, след като приключим с детектора на лъжата. Не искаш да бъде там и да те контролира, нали?

— Не — отвърна Барти.

Вече им съдействаше. Това беше добре, помисли си Сонора, докато подписваше формулярите. Беше унизително, че и Кинкъл, и Аруба искаха да направят самопризнания. Не очакваше да чуе нищо ново, освен ако не се окажеше, че наистина има трети човек.

Трябваше много да внимава. Всички в службата бяха ужасно старомодни. Птичката беше в ръцете им — в този случай птичките бяха дори две — и шефовете доволно потриваха ръце. Сонора беше настроена враждебно към тях. Знаеше какво си мислеха: ако имаш теория за конспирация, ходи да занимаваш Оливър Стоун с нея.

Но тя го искаше. Третият човек. Ангелът. Този, който опрощаваше дълговете, спасяваше живота на бебетата и въпреки това беше нахлул в един дом в предградията.

— Добре. Той е готов. — Полицайката стана и гърбът й изпука. На табелката, закачена на ревера й, пишеше: „Стубенс, Марика“.

Сонора хвана Кинкъл за ръката:

— Сандърс, моля те, огледай се наоколо. Сам каза, че на задния паркинг е спряла кола с представители на пресата, но отпред е чисто, ако изобщо е възможно да се вярва на това.

Сандърс тръгна към официалния вход:

— Изглежда, като че ли всичко е наред. Какво, ще го караме да пресече шосето с вериги на краката ли?

— Може да се придвижва и с подскоци. Нали, Барти?

— Разбира се, детективе, но не ме оставяйте да падна.

— Ще те придържам — обеща Сонора. Радиостанцията й отново изпука. Сам.

— Тук е спокойно, скъпа. Идвайте.

Сонора погледна към Сандърс:

— Аз ще го държа, а ти ще охраняваш.

— Добре.

Сонора спря на изхода и се огледа. Нищо обезпокоително. Сам тъкмо излизаше от сградата на участъка. Не се виждаха коли с антени, нито кльощави момичета с микрофони, нито хладнокръвни видеооператори с коси, вързани на конска опашка.

— Чисто е — каза тя на Сандърс.

Пазачът задържа вратата, докато извеждаха Кинкъл навън. Барти бързо влезе в ритъм — очевидно не за пръв път ходеше с вериги на краката. Плъзгаше крака по тротоара. Когато стигнаха до бордюра, Сонора го хвана за лакътя, за да му помогне да слезе на шосето, но той леко подскочи и грациозно се приземи на асфалта. Чак я изненада.

— Чудесно, Бързако!

Кинкъл подсмръкна:

— Винаги съм мечтал да си имам прякор.

— Не бих искала съкилийниците ми да знаят прякора ми, ако е такъв.

Сонора срещна погледа на Сам и се усмихна. Той отвърна на усмивката й. Косата му падаше в очите.

Внезапно Кинкъл се отдръпна и се тръшна на земята, повличайки я със себе си.

— Какво, по дяволите, става? — Сандърс залегна, претърколи се и измъкна оръжието си. Един куршум улучи бордюра.

Сонора беше паднала пред Кинкъл и го закриваше с тялото си. Надяваше се, че куршумът ще я отмине.

Никой не беше засегнат.

Хората продължаваха да крачат забързано по тротоара. Заобикаляха ги, сякаш бяха нещастни бездомници. После чу писък и въздухът излезе от дробовете й, когато Сам се стовари върху нея, притискайки я към Кинкъл.

Нямаше други изстрели. Внезапно възцарилата се тишина я изненада.

Дишаше тежко. Сам не помръдваше. Защо не се движеше?

— На покрива! — изкрещя Сандърс и започна да се оттегля. Сонора изпълзя изпод Сам.

— Внимавай за цивилните — извика тя. — Сам? — По ризата й личаха петна от кръв, но не усещаше болка. — Сам?

Той изстена.

— По дяволите!

Стубенс, тъмнокожата полицайка от затвора, се приближаваше към нея.

— Стубенс, един от офицерите ни е ранен. — Сонора извърна Сам и впи поглед в лицето му. Очите му бяха плътно затворени, лицето му сякаш се беше смалило и беше мъртвешки бледо. Изглеждаше така, сякаш никога нямаше да се събуди, а левият му крак сякаш беше ръфан от вълци.

Но дишаше. Всемогъщи боже, Сам дишаше!