Лин Хайтауър
Рекет (57)

57

В главата на Сонора ехтяха непрекъснати звуци, подобни на съскане, и тя внезапно се събуди. Примигна срещу бялата флуоресцентна светлина, отразена от бежовия линолеум на пода. Беше на петия етаж, в чакалнята на интензивното отделение на Еврейската болница. Среднощната тишина напълно отговаряше на определението „гробна“.

Беше заела изключително неудобна поза — седнала странично на твърдия стол, опряла страна в хладната стена.

Преди да заспи, в помещението имаше още няколко души. Някои от тях бяха приятели на Сам, други чакаха да научат нещо ново за състоянието на други пациенти.

Беше съкрушена. Сякаш беше настъпил краят на света и всички панически се бяха разбягали, без да ги е грижа, че тя е останала.

Копнееше да си вземе душ и да си легне. В нейното легло. Искаше да се сгуши в Клампет, да види децата. Но не можеше да си тръгне. Беше обзета от нелепото чувство, че Сам може би се нуждае от нея.

Тя стана и тръгна към най-близката тоалетна. Погледна към големия кръгъл часовник на стената. Стрелката, отмерваща секундите, сякаш се движеше на тласъци. Беше едва три след полунощ. Никой не я беше потърсил по телефона, никой не беше докоснал нежно ръката й и не я беше пратил да си върви у дома.

Наплиска очите си с вода. Следите от умора по лицето й безмилостно се открояваха под ярката светлина на лампата. Изглеждаше състарена. Втренчи се в огледалото. Някак не успяваше да намери връзката между себе си и отражението отсреща й. Сърцето й се сви от съжаление към тази непозната жена.

— Не тъгувай — промълви на глас.

Странен шепот, странна жена, която си говори сама в дамската тоалетна в Еврейската болница в три сутринта.

— Сам ще се оправи. Ще се върне. Няма да те остави.

Ами ако грешеше?

Сонора отвори чантата си и с усилие откри най-новото си и най-хубаво червило. Отвори сребристата дюза.

От какво ли беше направено червилото? И за какъв дявол си слагаше червило в три след полунощ?

Този факт винаги я развеселяваше. Беше нещо, което винаги беше правила — в началото просто имаше за цел да впечатли мъжката половина от колегите си, да ги накара да правят физиономии. Слагаше си червило по време на обяд, преди акция или разпит. Смяташе го за признак на смелост, на самочувствие… Нейното второ „аз“.

Затвори червилото и го пусна обратно в чантата си. Осъзнаваше, че е отчаяна.