Лин Хайтауър
Рекет (52)

52

Сонора остави слушалката на телефона и се заслуша в гласовете на колегите си. Молитър разговаряше със съпругата си. Сандърс и Грубер продължаваха да си разменят красноречиви погледи, които не оставяха съмнение как ще завършат празника.

— На децата ли се обади? — попита я Сам.

— Да.

— Къде ще ги заведеш да вечерят?

— Никъде. Единият отива на купон с преспиване, а другият има среща в „Роки Хорър Пикчър Шоу“.

— Какво каза Клара?

— Нали и ти беше там?

— Нямам предвид онова, което всички чухме по време на сбирката. Интересува ме какво си говорихте, когато се отделихте в коридора.

— Нищо особено. Просто един кратък разговор. — Прехапа устни. Клара й беше казала, че изглежда твърде уморена, и я беше попитала дали се чувства добре. По тона й личеше, че е убедена в противното. Беше й поръчала да й се обади, ако изпита нужда да си поговори с някого. Нима вече имаше вид на човек с психически проблеми? И толкова ли й личеше?

Сам махна с ръка пред лицето й:

— Сонора? Тук ли си? Помислих си, че би искала да дойдеш с мен у нас тази вечер. Аз…

Мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна към ухото си.

— Със световноизвестния детектив Сонора Блеър ли разговарям? Жената, която никога не остава без мъж?

— Зависи кой се обажда.

— Как кой? Световноизвестният лекар, разбира се! Бих искал да те поканя на вечеря, ако не възразяваш срещу факта, че съм дежурен на повикване тази вечер. Както ти можеш да бъдеш на повикване заради някое убийство, така и аз мога да съм на повикване в случаи на тежка телесна повреда.

— О, да, с най-голямо удоволствие!

— Знам, че се обаждам в последния момент, но току-що гледахме новините в стаята на дежурните и си помислих, че би искала… „Да“ ли каза?

— Да.

— Кога мога да те взема?

— Трябва да приключа с някои документи. Имаш ли възможност да минеш през участъка на…

— Знам къде се намира. Ще бъда там в осем.

Тя се усмихна и затвори.

— Не, Сам, благодаря. Имам среща.

Огледа се, забеляза интереса, изписан върху лицата на колегите си, и разбра, че всички са я чули. Новината щеше да се разнесе със скоростта на светлината: Сонора има среща; романът с Негодника официално беше приключен. Нима това беше най-важното при всеки един празник? Хората да се наблюдават един друг?

Беше истинска идиотка. Параноичка. Никой не й обръщаше внимание, просто си внушаваше.

Чувстваше се като зомби, докато приключваше с документацията. Мислите й бяха далеч от онова, върху което работеше. В един момент дори установи, че отново е започнала да печата буквата „Д“. По дяволите. Заряза пишещата машина, затвори чекмеджето на бюрото си и грабна чантата си.

Молитър й махна приятелски от другия край на стаята и вдигна окуражително палец:

— Приятно прекарване, Сонора.

Сега не беше моментът да го поставя на мястото му. Не и след като всички се бяха потрудили здравата, за да докарат престъпниците обратно в Синсинати. Отвърна на Молитър със същия жест и изгаси настолната лампа. Насочи се към тоалетната. Трябваше да се среши, да си сложи червило и да оправи грима си. Намери една джинсова пола в шкафчето си, черни чорапогащи и пуловер. Спомни си, че се чудеше къде е оставила този пуловер.

Сложи си червило — не от розовото, а от онова, което беше предизвикало толкова коментари.

Внимателно затвори вратата на тоалетната с надеждата, че никой няма да я забележи.

Само че всички я чакаха в коридора, опрели гърбове на стената. Щом се появи, се чуха подсвирквания и многозначителни подмятания и тя разбра, че е минало прекалено дълго време, откакто е излизала на среща.

— Благодаря, благодаря на всички плебеи! — Опита се без особен успех да демонстрира достойнство. Подмина критично настроените зрители, бутна летящата врата и тръгна надолу по стълбите — не й се искаше точно сега да заседне в асансьора!

Излезе на тротоара. Не беше усетила кога се е стъмнило. Гилейн беше паркирал неправилно и я чакаше, облегнат на красивия си бял „Кадилак“. Видя го, преди той да я забележи. Носеше бяла риза — кройката беше проста, но самата дреха изглеждаше скъпа. Ръкавите й бяха навити и откриваха силните му загорели от слънцето ръце. Внезапно осъзна колко привлекателен мъж всъщност е доктор Гилейн. Усети, че я обзема безпокойство. В този миг той я видя и й се усмихна. Сонора вдигна глава към петия етаж. Дали този, който надзърташе през един от прозорците, не беше Сам?

— Свалил съм гюрука.

— Забелязах.

— Мислиш ли, че ще ти бъде студено?

— Не, ще се чувствам страхотно.

Той взе едно кожено яке от задната седалка и й го подаде:

— За всеки случай.

Отвори предната врата. Сонора се отпусна върху меката тапицерия и притвори очи. Невероятна кола. Невероятна нощ. Тази вечер в полицейския участък в Синсинати имаше много герои и тя беше една от тях. И нямаше да празнува победата си сама.

Гилейн запали двигателя.

— Не забравяй да ми напомниш да ти кажа колко красива изглеждаш.

— Не забравяй да ми кажеш колко красива изглеждам.

Колата потегли и Сонора се сгуши в широкото топло яке. Насочиха се към центъра на града пред погледа на група полицаи, току-що приключили смяната си.

— „Маргарита“ ли ще си поръчаш? — извика Гилейн.

— Да, моля.

— Музика?

— Да, при това — силна. Може ли да танцуваме?

— Ще бъдем глупаци, ако не го направим.

 

 

Топлина. Ярки светлини, играещи по тъмния лъскав дансинг. Пулсиране на музика в ушите й. Сонора усещаше въздействието на изпитите коктейли и продължителното безсъние. Усмихна се на Гилейн. Имаше чувството, че се разтапя. Божествено състояние след ужасната седмица.

Върна се при нея като спомен, като нещо, което беше учила наизуст, но през годините беше забравяла. Сега то се връщаше — частичка по частичка. Щастие. Достатъчно за един ден. Музиката й беше позната. Беше израснала с тези ритми. Пък и коя ли жена би устояла на изкушението да танцува с красавец като Гилейн? Той буквално я отнесе до колата:

— Винаги ли се напиваш толкова бързо?

— Колко чаши изпих?

— Една и половина, скъпа.

— Уморена съм, Гилейн.

— Откога не си спала и не си се хранила?

Тя се сви странично на седалката и се опита да мисли, но не успя. Въпросите, които й зададе Гилейн, бяха прекалено сложни.

— Трепериш. Ще вдигна гюрука.

— Не, недей. Не ми е студено.

Не усети кога я зави с якето. Чу скърцането на вратата от страната на Гилейн и шума от запалването на двигателя. После той се наклони към нея, взе лицето й в дланите си и я целуна.

Миришеше приятно — на лимон, сода и ментови дражета. Главата й беше замаяна от изпитата текила, от умората и от присъствието на този мъж до нея. Сонора отвори очи. Гледаше я с такава нежност, че тя почувства душата си разголена. Фалшивата маска на цинизъм, с която се представяше пред света, беше смъкната. Чувстваше се млада. И все пак…

Той не беше много по-стар от нея. И притежаваше безпристрастност, която й се струваше ужасно привлекателна. Беше забелязвала подобно качество у полицаите, които бяха изкарали прекалено дълго време на поста си, качество, което придобиваха едва накрая…

— Пропуснах ли да ти кажа, че те намирам за неустоимо привлекателна?

Тя прокара показалец по очертанията на долната му челюст. Беше толкова уморена, че едва произнасяше думите:

— Обичам брадичката ти… И колата ти.

Той се засмя. Целуна я по челото и закопча предпазния й колан.

— Хайде, Пепеляшке, време е да те откарам у вас.

„И гласа ти“ — добави наум тя. Наистина харесваше и гласа му.