Лин Хайтауър
Рекет (72)

72

Не беше присъщо за нея да не бърза. Тя се облегна назад и отпи от кафето си. Ван Оуен седна зад бюрото и отпи от своята чаша. И двамата мълчаха. И двамата размишляваха.

— Това синът ви ли е? — попита накрая тя, посочвайки снимката върху бюрото.

— Да. — Гласът му беше пропит с болка. Взе снимката и я скри в чекмеджето.

— Прилича на вас.

— Винаги съм мислел, че прилича на майка си. — Последва дълго мълчание. — Искам да ви попитам нещо.

Сонора срещна погледа му.

— Отстраниха ви от този случай, нали?

— Да. Разговаряли сте с Крик, така че вече знаете.

— Да, знам. Всички в службата са доволни — Крик, лейтенантът, шефът на полицията.

— Всички, освен мен. Моят партньор е в болницата.

— Има ли някаква надежда да се откажете?

— Казахте, че двамата с вас си приличаме. Как мислите, бих ли се отказала?

Той се замисли.

— Струва ми се, че изпитвате болезнена потребност да научите истината, пък ако ще да изчезнете от лицето на земята след това. Ще я научите, детективе, ще я научите. Носите ли подслушвателно или записващо устройство?

— Не.

— Покажете ми.

Сонора стана, разкопча бялата си риза и я съблече. Застана пред него по сутиен и джинси. Не беше сигурна как щеше да реагира, ако Ван Оуен я накараше да продължи с разсъбличането.

Той обаче не го направи. Джак ван Оуен беше джентълмен. Сонора се облече, доволна, че са избегнати всякакви коментари.

— Треперите. Студено ли ви е? — Той стана и й подаде анорака.

Облече го. Дрехата затрудняваше движенията й — ръкавите бяха прекалено дълги. Тя ги нави, вдъхвайки аромата на Джак ван Оуен, с който беше пропита дрехата. Миризмата на орхидеята едва докосваше обонянието й.

— Имало едно време, Сонора Блеър… — Ван Оуен се облегна на стола си. — Нека си представим, че съм актьор и изпълнявам ролята на едно страхотно предано ченге на име Джак ван Оуен.

Сонора седна на канапето и се заслуша. Клара Бонет би била силно заинтригувана от този случай — актьор, изпълняващ роля.

— Ако Джак ван Оуен е толкова добро ченге, защо, след като се пенсионира — което е трагедия за него, но такива неща могат да се случат на всекиго — защо се превръща във финансова акула? Двамата с вас сме ченгета, детектив Блеър, и двамата не сме от глупавите. Умеем да различаваме злото още щом го зърнем. Много от момчетата притежават подобни финансови къщи. Рано или късно законът ще ги забрани, но дотогава полето на действие е широко открито.

— Събрала съм подробна информация по въпроса, Джак, и мога да ви уверя, че има достатъчно закони, които действат и сега.

— Да, но умните глави не знаят това, както и по-голямата част от адвокатите, занимаващи се с финансови дела. Не споря с вас, детективе, вие притежавате висок морал.

— Но какво правите вие в този непочтен бизнес? — В гласа й прозвуча открито неодобрение. Скръсти ръце на гърдите си. Беше свалила гарда.

— Някога имах син и съпруга. Много ги обичах. Поне дотолкова си спомням. Само че бях наранен. И… скръбта ми по тях изчезна. Не е ли странно на човек да му липсва нещо като скръбта? Но именно скръбта беше единственото, което ми беше останало след тях.

Ван Оуен я погледна. Очакваше нещо.

В съзнанието й прозвуча гласът на Джой Стинет: „Света Дево…“.

— Защо се отклонявате от въпроса, Ван Оуен? Търсите съчувствие ли?

— Знаете ли, когато влязох в този бизнес, бях изпълнен с предубеждения. Смятах, че повечето от клиентите са… — Той махна с ръка. — Безделници. Хора, които трупат дългове, без да имат намерение да ги връщат. Криминални типове, хора, идващи от дъното на обществото. Или такива, които са във връзка с престъпния свят. Реших, че ще съм в състояние да ги накарам да си платят дълговете, като използвам контактите си с приятелите от полицията. Така щях да живея в единствения свят, който някога съм познавал.

— А какво ще кажете за хората, които като Джой и Карл Стинет просто са изпаднали във временно материално затруднение?

Той вдигна пръст и се усмихна накриво:

— А, да. Но се бях погрижил и за това, или поне така си мислех. Този вид хора трябваше да бъдат третирани любезно, детективе. Господи, аз също съм преживявал тежки моменти — когато синът ми беше малък, ние също бяхме бедни и си носехме обяд от къщи. Бях планирал да опрощавам заемите на подобни семейства, ако нещата ми вървят добре. И съм го правил неведнъж и два пъти. Можете да проверите, ако не ми вярвате.

— Вярвам ви.

Той вдигна брадичка:

— Разбира се, че ми вярвате. Само че почтените хора, които вземаха заеми ставаха прекалено много — хора, неспособни да платят разходите си по престоя си в болницата; хора, умиращи от рак; самотни майки, бъхтещи от сутрин до вечер и разчитащи на издръжки, които пристигат от дъжд на вятър. Как бих могъл да си върна парите от подобни хора? Започнах да им… губя края. — Ван Оуен почука с пръст по главата си. — Имам добри и лоши дни. Можете ли да повярвате, в някои дни не усещам миризми?! А друг път обонянието ми е толкова изострено, че мога да съпернича на най-добрите ловджийски хрътки! — Посочи към цветето в косата й: — Можете ли да усетите аромата на орхидеята? Той е прекрасен, много деликатен. Винаги държа орхидея на бюрото си. Съпругата ми обожаваше орхидеите. Знам го, защото съм си го записал. Освен това знам, че ако успея да доловя мириса на орхидеята, значи съм добре и денят ми ще бъде ползотворен. Не успея ли да усетя аромата на цветето — оставам в сянка.

Сонора се приведе напред, опряла лакти на коленете си.

— Имате го записано? Това, че съпругата ви е обичала орхидеите? Какво искате да кажете?

— Не ме ли слушахте, детективе? Губили ли сте близък?

Беше сигурна, че той я е проучил и че знае за Стюарт.

— Не си играйте с мен, Ван Оуен! — Беше натиснал опасен бутон — първата му сериозна грешка до момента.

— Преди четири години сте загубили брат си при преследването на сериен убиец.

— Всички го знаят.

— Така е. Двамата близки ли бяхте?

— Не си играехме.

— Значи близки. — Джак почука с пръсти по плота на бюрото. — И както ви боли от скръбта по него, нямаше ли да е още по-зле, ако в един момент усетехте, че той е просто едно име? Нищо повече от едно име? Нямаше ли да страдате още по-силно, ако бяхте загубили всичките си спомени, свързани с него? Има много по-лоши неща от това смъртта да ви отнеме някого, детектив Блеър. — Пръстът му докосна лявата страна на челото. — Загубиш ли спомените си, тогава този човек наистина си е отишъл. Когато съпругата ми и синът ми загинаха, аз бях… съкрушен. Сякаш умрях заедно с тях. Като че някакво торнадо премина през мозъка ми. Но колкото и зле да беше онова време за мен, сега се улавям, че копнея то да се върне. Години наред скръбта ми беше мой спътник, мое второ аз. Всяка сутрин, когато зървах отражението си в огледалото, докато се бръснех и си миех зъбите, я виждах. Скръбта беше там. — Разтри слепоочията си. — Този куршум ме лиши не само от работата ми, но ми отне и скръбта. Вие, която сте загубили брат си, можете да разберете какво значи на човек да му липсва усещането за скръб. Има моменти, в които си спомням съпругата си и сякаш отново преживявам нейната загуба. Но болката си струва, защото ме връща обратно ето тук. — Юмрукът му се спря на гърдите. — Това, детективе, е болка, която ценя и уважавам.

Макар и да не желаеше, Сонора го разбираше. Твърдо си каза, че този човек е невероятно странен, и светкавично се огледа за най-бързия път за бягство, после остави чашата си на пода до ръба на керемиденочервения килим.

— Как можа да го допуснеш, Джак? Аруба и Кинкъл! Да ги изпратиш при хора като Стинетови. Ти имаш опит, трябваше да знаеш какво може да се очаква от тях. Ченге като теб, с твоя опит и инстинкт… Крик казва, че си голям психолог. И не само Крик. Ти си легенда, Джак. Не съм чула някой да произнася името ти без страхопочитание и преклонение. По дяволите! Пенсиониран си преди единайсет години и хората все още говорят за теб!

— Кинкъл работеше на рецепцията в офиса на Делъней Авеню и отговаряше на телефонните обаждания. Той дори нямаше право да напуска работното си място. Не знаех за появата на Аруба.

— Нима не си го наел да работи за теб?

— Кого? Аруба ли? Та аз дори нямах представа, че е излязъл от затвора.

— Той е бил чичо на Кинкъл.

— Чичо по доведена линия.

— Изпратил си ги да събират дълговете. Как си могъл, Джак?

Той поклати отрицателно глава:

— Не, Сонора, това е нелепо. Двамата просто ме подведоха.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато вземех решение да опростя дълга на някого, Кинкъл и Аруба просто отивали там на своя глава и прибирали парите. За себе си. Ето как ставало: казвам на Кинкъл, че определен дълг вече не съществува и трябва да бъде заличен от документацията; той отвръща: „Добре, шефе“ и после двамата с Аруба тръгват от врата на врата и събират каквото могат, прибират парите за себе си и единствените печеливши са те. Аз повече не питам за въпросната сума, а клиентът плаща и се опитва да забрави.

— Не и семейство Стинет.

— Не. Не и семейство Стинет.

— Как така не си успял да се усетиш, Джак? Ти не си глупак, бивше ченге си, за бога!

— Ченге, пенсионирано по инвалидност. — Отново докосна челото си. — Казах ти, че имам и лоши дни. Кинкъл беше наясно с това. Знаеше, че невинаги съм в състояние да… се справя с нещата. Дали мисля, че може да го е направил и без Аруба? Едва ли е имал смелостта, но вероятно идеята е именно негова. Сигурно двамата са съставили плана. Много лесно е да подцениш Кинкъл.

— В онзи злополучен ден в дома на Стинетови е имало и трети човек — подхвърли Сонора.

Ван Оуен не промени изражението си.

— Не.

— Някой е ударил Аруба и му е попречил да изнасили момичето.

— Може би Кинкъл.

— Кинкъл, как не. Джой Стинет го е видяла. Нарече го Ангелът. Това си бил ти, нали, Джак? Ти си този Ангел.

Ван Оуен й се усмихна с чувство на превъзходство, което трябваше да й покаже, че дълбоко се заблуждава:

— Детективе, говорим за жена, която е умирала. Жена, която е казвала молитвата си. Може би въпросният ангел си има своето религиозно обяснение? Възможно е дори да е видяла ангел във въображението си.

— Откъде знаеш?

— Какво?

— Че е казвала молитвата си.

Пауза.

— Прочетох го. Има го в доклада.

— Не, няма го.

— Прочетох го в доклада — настоя той.

— Ако не си бил ти, кой е бил тогава, Джак? Кого се опитваш да предпазиш?

— Откажи се, детектив Блеър. Заловили сте вашите престъпници — Кинкъл и Аруба.

— И двамата са мъртви.

— Заслужаваха си смъртта. — Махна с ръка към стената. — Погледни тези снимки. Не съм преставал да ги разглеждам от деня на трагедията. Гледам ги всеки ден и знам, че това, което се е случило с тях, е по моя вина и че аз нося отговорност. Никога няма да сваля снимките от стената и никога няма да забравя. Ще се погрижа и за своите отговорности.

— Ти си бил, Ван Оуен. Ти си Ангелът. Ти си организирал всичко това, позволил си да се случи, а после си се появил на сцената и си прекратил кръвопролитието. За съжаление — прекалено късно.

— По времето, когато се е разигравала кървавата драма, аз пазарувах в „Уолмарт“, детективе, като всеки нормален американец. Не съм бил в онази къща. И съм сигурен, че не си открила дори едно веществено доказателство, нито дори косъм или капчица кръв, които да потвърдят теорията ти. Защото ако имаше доказателства, сега щеше да си седиш сама на това канапе. Време е да забравиш за случилото се. Прочетох последната страница, показах края. Сега си тръгвай.

Сонора стана.

— Нямам намерение да забравя.

Внезапно Джак й се стори изморен, дори някак апатичен. Той се облегна на бюрото си и вдигна очи към нея:

— Ти си имаш своя живот, Сонора. Имаш деца, кариера, ипотека и кон. Върви си.