Лин Хайтауър
Рекет (39)

39

„Медоуторп Бред“ се намираше в търговски център, който навяваше само потискащо чувство у посетителите. На съседната врата висеше надпис „Център по хемодиализа“.

Сонора се сви от страх. Самоувереността я беше напуснала. Уитмор им беше обяснил, че центърът е бил преместен на друго място, тъй като вратите са били прекалено тесни за болничните носилки.

Тя едва се сдържаше да не гледа към Уитмор. Колегата им седеше в пикапа и пушеше. Беше ги предупредил, че закусвалнята има още един изход до тоалетните и че Кинкъл е бил забелязан да влиза вътре преди двайсет минути, най-вероятно за да обядва. „Медоуторп Бред“ се славеше с отличната си кухня.

Сонора веднага беше забелязала стария шевролет на Кинкъл и едва устоя на желанието си да надникне през прозореца.

Сам влезе пръв, задържайки вратата пред Сонора. Двамата изглеждаха като безобидна двойка, определила си среща за обяд. Това би трябвало да заблуди Кинкъл, в случай че заподозреше нещо.

Заведението беше тясно. В предната част бяха наредени няколко маси, следваха няколко сепарета, после — отново маси. Посетителите бяха доста — повечето бяха мъже, някои с униформи, издаващи професията им. Имаше и господа в елегантни костюми. Миризмата на цигари се смесваше с тази на готвено, идваща откъм кухнята.

Сам се насочи към опашката и подаде на Сонора пластмасова табла и прибори за хранене, увити в салфетка. Беше гладна. Огледа масите. Вляво забеляза тъмнокос младеж, който приличаше на Кинкъл. Не беше сигурна, че е той. Беше доста далеч.

Мили боже, нима имаше нужда от очила?

В рапорта си щеше да напише: „Прекалено задимено помещение, за да се каже със сигурност дали даденият човек е търсеният субект“.

— Какво ще обичате? — Жената зад плота имаше обло подпухнало лице. Русата й коса беше прибрана под тънка мрежичка. Усмивката й беше широка. Беше си сложила прекалено ярко червило. Над бялата блуза и джинсите си беше препасала престилка на цветя.

— Ще взема пържени скариди — каза Сам.

— Искате ли салата от зеле?

— И картофено пюре със сос.

— Можете да си вземете хляб от щанда до напитките. — Може да не бяха постоянни клиенти, но въпреки това ги караха да се чувстват добре дошли.

Сонора изстреля на един дъх своята поръчка:

— За мен стек „Солзбъри“, картофено пюре и зелен боб. И чай. — Щеше да се отрази добре на стомаха й.

— Чудесно. Наистина знаете какво искате. — В гласа на жената се долавяше похвала и благодарност за това, че клиентката не забавя опашката. Сонора се почувства поласкана.

— Намери маса, ще взема хляб и нещо за пиене — каза Сам и посегна за портфейла си.

— Добре, само че искам кока-кола.

— Дадено. — Той се наведе и я целуна по страната. — За да изглеждаме по-убедителни — прошепна така, че само тя да го чуе.

Сонора тръгна към сепаретата. Струваше й се, че прекалено бие на очи, докато криволичи между плътно наредените една до друга маси, опитвайки се да не гледа Кинкъл.

Той я наблюдаваше, както още неколцина други. Когато седна в едно от сепаретата, си отдъхна с облекчение. Кинкъл я гледаше така, както мъж гледа жена, не както престъпник гледа преследващото го ченге. Беше прекалено уязвима.

Посоли задушения зелен боб, после посегна към черния пипер, но се отказа. Разви салфетката и взе приборите. Сам седна срещу нея и настъпи новите й бели маратонки.

— Ох, Сам!

— Извинявай. Отмести си краката.

— Не, ти отмести твоите.

Той й подаде голяма златиста питка:

— Нямах голям избор — или това, или чеснов хляб.

— Колко добре ме познаваш!

— Не чак толкова. Но да се яде чесън на обществени места е в разрез с етикета.

— Наистина ли? Дали не може да се придържаме към това правило и по отношение на чилито?

Той махна с ръка:

— Не. Е? Какво става?

— В момента яде сандвич и чете нещо, което прилича на… комикс.

— Какъв е сандвичът?

— Прилича на хамбургер. Защо?

— Просто съм любопитен.

— Добре. Какво ще правим сега?

— Можем да го арестуваме тук, но наоколо е пълно с хора. Разбрахме се с Уитмор, че ще го оставим да се нахрани. Ще трябва да внимаваме да не се измъкне от задния вход и ще го задържим на паркинга, докато отива към колата си.

— Чудесно. Подай ми уорсестършаърския сос.

— Ще се научиш ли да произнасяш правилно наименованието на този сос?

— А ти ще ми го подадеш ли?

— Спомняш ли си първия път, когато обядвахме навън заедно? Беше толкова нервна, че не можеше да преглъщаш храната. Сигурно останахме в онова заведение повече от дванайсет часа.

— Оттогава мина много време — пораснахме и придобихме определена шлифовка.

Сам отхапа голям къс от чесновия хляб, който беше взел за себе си. По вратовръзката му се поръсиха трохи.

— Как ти се струва храната?

Сонора набоде зелен боб на върха на вилицата си.

— Мисля, че бобът не е приготвен както трябва, Сам.

— Така ли? — Той посегна с лъжицата си към чинията й и гребна от задушения боб. — Напротив, много е вкусен.

— Само че е… преварен.

— Точно така се приготвя зелен боб.

— Но той не е хрупкав.

— Не, но въпреки това е вкусен. Нали?

Тя внимателно сдъвка още малко боб.

— Да.

— Тук, на юг, най-важното е храната да е чудесна на вкус. Това местенце е страхотно, не мислиш ли?

Тя кимна. Усещаше приятния вкус на питката в устата си. Опита от картофеното пюре:

— По-късно ми напомни да благодаря на Кинкъл.

— Престани да зяпаш към него.

— Не зяпам към него.

— Прилича ли на човека от снимката?

— Не мога да кажа със сигурност, докато не махне тази тъпа шапка от главата си. Да отида ли да му я сваля?

— Може би по-късно. Когато му благодарим за това, че ни е довел в „Медоуторп Грил“.

 

 

Сам седеше, облегнал лакти на масата.

— Прехвърли ми остатъците от тази говежда пържола, ако няма да ги ядеш.

— Това не е говежда пържола, Сам, а стек „Солзбъри“.

— Напротив. Да не искаш да кажеш, че не мога да позная една говежда пържола, щом я видя?

— Погледни в менюто, Сам. Там пише „Солзбъри“. — Сонора погледна към часовника си. — По дяволите! Хайде да го хващаме.

— Нека първо да си дояде десерта. Ще излезе навън само след минута-две. Много си нетърпелива, Сонора! Някой казвал ли ти го е?

— Да. Ти. Всеки ден. — Ресторантът беше започнал да се опразва. Тя отново погледна към часовника си.

— Ще престанеш ли да си гледаш часовника? Няма ли да ядеш повече?

Тя побутна чинията си встрани.

— По-добре да го хванем. Ще го приклещим в ъгъла. Освен това трябва да позвъня у дома и да проверя как е Хедър.

— Защо не й се обадиш сега? Ще изглежда напълно естествено.

— Не мога едновременно да се концентрирам върху децата си и върху някакъв престъпник.

— Много добре. В такъв случай смятам, че ще е по-добре да излезеш и да изчакаш навън заедно с Уитмор.

— О, и това няма да изглежда подозрително?

— Може да се наложи да влезем в престрелка.

— Не е наложително. Ние… Хайде, време е.

Сам набоде на вилицата си последното парче от чинията на Сонора, попи устните си със салфетката, покри дланта й, която лежеше отпусната на масата със своята и я погледна влюбено в очите.

— Не бъди нетърпелива. Изчакай още секунда. Сигурна ли си, че не отива към мъжката тоалетна?

— Между другото, Сам, убедена съм, че Сандърс спи с Грубер.

— Не мога да повярвам, че няма да спре да пикае. Този младеж изпи три големи коли. Трябва да има железни бъбреци.

— Остаряваш, Сам.

— Ти ходи до дамската тоалетна два пъти.

— От теб не се очаква да броиш посещенията ми в тоалетната, Сам. Един джентълмен дори не бива да забелязва подобни неща. Говоря за джентълмен, обаче… Хайде, по дяволите! Ето го. Излиза.