Лин Хайтауър
Рекет (7)

7

За пръв път, откакто работеше в полицията, Сонора почувства, че е на път да припадне. Сякаш отдалеч чуваше собствения си глас, викащ Сам и даващ нареждания незабавно да се доведе лекар. Усещаше пулса си в гърлото, сърцето й биеше лудо, после внезапно замираше.

Колегата й реагира със светкавична бързина. Повдигна единия край на леглото, Сонора хвана другия. Отместиха тежката мебел. Завивките се повлякоха по пода. Жената запищя.

Сонора не можеше да си обясни как е възможно човек, загубил толкова много кръв, да има сили да издава подобни писъци. Цялата настръхна. Приближи се и коленичи до жената:

— Аз съм офицер от полицията, госпожо. Вече сте в безопасност. Отвън чака линейка. Всичко ще бъде наред.

Жената с мъка извърна глава и се втренчи в нея. Писъците й секнаха, в този миг бебето заплака.

— Благодаря на Бога! — рече Сам зад гърба й, наведе се и посегна към окървавеното дете. Не знаеше дали кръвта е на майката или на момиченцето. Джой Стинет безпомощно протегна ръка, раната на корема й зейна. Сонора свали гумените си ръкавици и пое ръката на Джой. Стисна я окуражително.

— Мъж… — едва чуто промълви жената, дъхът й беше накъсан. Беше останала без сили.

— Един мъж? Или повече от един?

— Ангелът се появи. Той ми даде бебето и ми каза да стоя под леглото. — Жената се задави и стисна ръката на детективката. Нещо сякаш проряза дланта на Сонора. Усети кръвта, процеждаща се между преплетените им пръсти. Китките на Джой Стинет бяха издраскани. Раните, получени при самозащита, винаги въздействаха по особен начин на Сонора.

— Чух как съпругът ми се прибира у дома, чух го…

— Можете ли да ми опишете как изглеждаха мъжете? Чухте ли някакво име? Нещо…

— Ръсти залая и те го застреляха. — От очите на жената отново потекоха сълзи. — Чух го как изскимтя.

Хората от „Бърза помощ“ буквално влетяха в стаята. Започнаха да отварят тежки черни кутии. Един едър мъж с късо подстригана червеникава коса коленичи до Сонора, кимна й и се усмихна окуражително на Джой:

— Казвам се Крис, госпожо. Ще се оправите. Чувате ли ме? Как се казвате?

— Тя се казва Джой, Крис — отвърна Сонора и се отдръпна назад. И без това очакваше всеки момент да бъде избутана. Той само поклати глава.

— Добре, Джой. Успокой се. Току-що прегледах твоето сладко момиченце. По него няма нито една драскотина. Детектив Блеър ще ти държи ръката, докато с колегите ми те преглеждаме.

Сонора се запита откъде е научил името й този човек и изпита известно разочарование, което, засрамено призна пред себе си, по-скоро бе страх. Но не можеше да се откаже от разследването и да го прехвърли на някой колега.

— Джой? Джой, знаеш ли кой го направи? Позна ли някого от похитителите? Можеш ли да ми кажеш колко души…

Клепачите на жената трепнаха. Дишането й беше все така учестено. Едва сега Сонора я разгледа. Черната й коса стигаше до раменете. По мъртвешки бледото й лице личаха черни следи от спирала за мигли. Под очите й имаше тъмни кръгове. Беше виждала подобни кръгове и при други жертви, които бяха на прага на смъртта.

Дланта на Джой потръпна.

— Двама ли бяха мъжете? — настоя Сонора.

— Двама. И ангелът.

Друг интернист се изправи до Крис и измъкна радиостанцията от колана си.

— Най-близката болница е…

— Гилейн е дежурен в Еврейската болница — прекъсна го друг мъж с тъмна коса, старателно пригладена с гел, който в този момент измерваше кръвното на Джой.

Сонора изпита странно усещане при споменаването на името на доктор Гилейн. Действаше й някак успокояващо.

— Тогава ще я закараме там — кимна Крис и тя си каза, че това е разумен ход. — Но преди това ще я поставим на системи.

Какво ли имаше предвид Джой Стинет, като спомена някакъв ангел? Но нима трябваше да се изненадва? Умиращите хора говорят какво ли не.

— Кажете ми… Децата ми… мъртви ли са? Тина? Дали онези мъже…

Интернистите сложиха кислородната маска върху лицето й. Червенокосият лекар съобщаваше по радиостанцията данните за състоянието на пациентката.

— Имаме жена на около трийсет и пет години. Засегнат черен дроб. Масивен кръвоизлив…

Сонора силно стисна окървавените ръце на жената и видя как течността, която вливаха в тялото й, веднага изтича.

Погледна Джой Стинет в очите, за миг се запита колко ли дълго е лежала под леглото, притискайки бебето към себе си.

— Джой, съпругът ти се е върнал вкъщи навреме.

Умиращата я гледаше немигащо. От гърдите й се изтръгна ридание.

— Мъжът ти е страхотен! И той, и кучето ви — усмихна се насила Сонора. — Няма да те лъжа, че не са пострадали, но ще се оправят. Момченцето ти и дъщеря ти… Мисля, че тя ми каза името си… Тина… Нали е Тина?

Жената, която не отместваше поглед от лицето й, изхриптя.

— Тина току-що изнесе малкия навън. И той е добре — само е поизплашен, ала всички са уплашени. Ще се наложи Ръсти да остане една-две нощи във ветеринарната лечебница, но благодарение на него и на съпруга ти всички са се спасили.

Джой Стинет извърна глава, сълзите й отново бликнаха. Дланите й постепенно изстиваха. Риданията й стихнаха, очите й се разфокусираха. Сонора най-сетне се изправи и отстъпи встрани.