Лин Хайтауър
Рекет (34)

34

Сонора избута Молитър встрани, за да си налее кафе, после спря пред бюрото на Грубер.

— Май чух да споменаваш името ми.

Той почукваше с молив по бюрото си — беше от хората, които не са в състояние дори за секунда да стоят неподвижно. Сонора си каза, че не би искала да бъде на мястото на учителката му в детската градина.

Сложи длан върху неговата:

— Успокой се.

Той измъкна ръката си и продължи да си играе с молива.

— Хей, нали се сещаш за жената, с която разговаря вчера? Онази, дето дрънкаше за кармата? Не бих искал да ми се наложи да се занимавам с подобно нещо.

— Затова ли ме извика?

— Не. Разговарях със свидетеля, който в деня преди убийството е забелязал униформен човек пред вратата на семейство Стинет.

— Може ли да му се вярва?

— Той е петнайсетгодишен хлапак. Показахме му различни снимки, но той всеки път се спираше на униформата на морските пехотинци.

— Има ли някаква вероятност хлапакът да се е объркал и да е видял униформения през друг ден?

— Изглежда сигурен, но всичко е възможно. Възложих на Мики да се заеме с това. Ако човекът е служил във флота, пръстовите му отпечатъци са в базата данни.

— Хей, Грубер, има ли военно подразделение, наречено „Ангелите“? Или „Летящите ангели“? Или нещо от този род?

— Мисля, че да. При военновъздушните сили. Ще проверя. — Той се намръщи и най-сетне пръстите му престанаха да се движат. — Между другото, Сам те търсеше.

— Знаеш ли къде отиде?

— Излезе преди малко. Обадиха му се по телефона и той хукна, като че панталонът му е подпален.

— Сонора, ето те и теб! — Сандърс отвори летящата врата, водеща към офиса.

— Да не се е крила някъде? — попита Грубер и се усмихна на новодошлата. Сонора забеляза погледите, които двамата си размениха. Със сигурност бяха любовници.

Сандърс се обърна към нея:

— Сестрата на Карл Стинет е в първа стая. Казва се Амбър Уексфорд. Пристигна в седем и половина тази сутрин.

— В седем и половина? Мили боже! — Тя взе чашата с кафето, добави сметана и хвърли поглед към кабинета на Крик. Вратата беше затворена. А тя не обичаше да кара роднините на пострадалите да чакат.

— Хей, Сонора, чантата ти звъни — отново се обади Грубер. В последно време всичко му се струваше забавно. Беше в прекалено добро настроение — доказателство, че има любовница.

Сонора порови в чантата си и извади клетъчния телефон:

— Ало?

— Ще приемете ли поръчка за топчета с крем с бърбън?

— Да, един момент. — Тя подаде на Грубер мобилния телефон. — Ще приемеш поръчката, нали?

Тръгна по коридора към стая номер едно, където се провеждаха срещите с външни лица. Огледа се по навик, преди да влезе.

Амбър Уексфорд седеше сковано на сгъваемия алуминиев стол и плачеше. Беше закръглена жена с дълги крака, подчертани от тесните джинси. Сълзите й се стичаха изпод квадратните рамки на очилата й. От време на време бършеше лицето си със смачкана синя салфетка.

Сонора се върна в общото помещение, наля кафе в две чаши, добави прахообразна смес от шоколад и какао, грабна от бюрото на Молитър кутията със салфетки и се върна при посетителката:

— Заповядайте. С какво мога да ви помогна?

Жената бързо стана от мястото си и взе кутията от ръцете на Сонора, за да й даде възможност да задържи двете чаши с кафе.

— Можете да ползвате салфетките — каза Сонора и подаде едната чаша на Амбър. — Това също е за вас.

Жената машинално протегна ръка, макар че в момента очевидно не й беше до кафе.

— Седнете — покани я Сонора. — Студено ли ви е? Мога да усиля климатика.

— Не, благодаря ви, добре съм.

Всъщност изобщо не беше добре. Очите й бяха силно зачервени, носът — също. Изглеждаше объркана и зашеметена — изражение, което беше до болка познато на Сонора.

Амбър Уексфорд беше от тези момичета, с които човек непрекъснато се сблъсква в гимназията — любезна с всички, надянала маска, под която прикрива истинските си чувства. Първото, което се набиваше на очи, бяха дългите й крака и очилата. Дългата й права коса беше старателно оформена в прическа, направена със сешоар. Може би за близките си беше красавица. Но привлекателността й беше скрита под пластовете посредственост, която тя използваше като средство за самозащита от заобикалящата я ежедневна бруталност.

Изглежда, се криеше под широкия пуловер като таралежа под бодлите си. Не беше жена, която си позволява да се появява на публично място с джинси, отрязани до коленете. На челото й сякаш беше написано: „Аз съм примерно момиче“.

Сонора се запита каква в действителност е Амбър и дали някой наистина я познава. Докосна ръката й:

— Госпожо Уексфорд, аз съм детектив Блеър. Приемете най-искрените ми съболезнования.

Амбър Уексфорд кимна и Сонора допусна, че жената не вярва напълно на думите й.

— Как е бебето?

— О! — Амбър се изкашля. — Извинете. Бебето е много добре. — Гласът й сякаш се пречупи и тя отново се изкашля, после отпи глътка кафе. — Съжалявам.

Беше от онези, които обичаха да се извиняват. Тази констатация не изненада Сонора.

— Просто съм любопитна, госпожо Уексфорд. Знаете ли дали вие сте определена за законна настойница на детето?

Амбър кимна:

— Да, освен ако Карл не е променил завещанието си. С Джой ме помолиха да поема грижата за децата им, ако с тях се случи нещо… лошо. Аз пък поисках те да се погрижат за моите две деца, ако се наложи.

— Мисля, че Клоуи е голяма късметлийка — отбеляза Сонора.

— Благодаря ви. Сигурно вече сте се запознали с Еди.

Двете се засмяха, но в следващия миг Амбър отново се скри в черупката си:

— Съжалявам. Не беше много любезно от моя страна.

Сонора смени темата:

— Наистина ви благодаря, че дойдохте тук, за да ни помогнете. Спестявате ни много време. Виждам колко сте разстроена. Ще бъдете ли в състояние да ми отговорите на няколко въпроса? — Беше гаден ход. Можеше да си позволи да прояви съчувствие, защото беше сигурна, че Амбър Уексфорд ще отговори положително. Светът се крепеше на жени като Амбър — отговорни, упорити и любезни.

— Това е мой дълг.

— Кажете ми какво точно се случваше с вашия брат.

Амбър се приведе напред, все едно се подготвяше да решава невероятно трудна задача.

— Брат ми беше добър човек, детектив Блеър. Много добър човек. Само че имаше финансови затруднения.

— Много хора имат проблеми с парите, госпожо Уексфорд. И повечето от тях са добри.

— Да, да. Но Карл… Или по-скоро Джой… Заплашваха ги…

Сонора зачака продължението, но Амбър замълча и впи напрегнат поглед в нея.

— Разкажете ми.

— Някакви мъже им се обаждаха и им казваха, че ако искат всичко да бъде наред, най-добре ще бъде да им платят.

— Лично ли?

— Лично.

— Знаете ли откъде идваха тези заплахи, госпожо Уексфорд?

— Не, Карл никога не ми каза. Той изобщо не е споменавал за това пред мен. Дори мисля, че не знаеше за тези телефонни обаждания. Но Джой сподели с мен. Те звъняха на нея.

— И тя не е споменала за заплахите пред съпруга си?

— О, детектив Блеър, Карл беше толкова разтревожен за бизнеса си и за джипа…

— Какво е станало с джипа?

— Взеха им го. Той толкова се срамуваше! — Това доведе до нов изблик на сълзи. Сонора измъкна пет салфетки от кутията, сгъна ги внимателно и ги подаде на Амбър. Тя ги взе и издуха носа си. — Извинете. Джой не искаше да го притеснява допълнително.

— И тя не ви каза кой ги заплашва?

Амбър поклати глава:

— Дори се изненадах, че изобщо ми каза. Тя нямаше навика да споделя с други проблемите с. Но един ден аз отидох да им занеса някои неща. Нервите й не издържаха и тя ми разказа.

— Какво им занесохте?

— Просто… някои неща.

Сонора изчака.

— Изтеглих заем от взаимоспомагателната каса. Карл беше започнал да ми връща парите, когато това ужасно нещо се случи. — От гърдите й се изтръгна ридание и тя за пореден път издуха носа си. — Той щеше да ми върне всичко до последния цент. Щеше да го направи до края на годината, преди лихвите да започнат да текат.

— Много сте щедра — отбеляза детективката.

— Той би направил същото за мен. Всъщност го е правил. Помагаше ми, докато учех в колежа за медицински сестри, и винаги отделяше пари за мен, преди да се омъжа. За мен това беше възможност да му се отплатя за грижите. Само че той не ми каза, че са затруднени материално, преди да им отнемат джипа.

— Госпожо Уексфорд, да знаете дали брат ви или съпругата му са посещавали някой от онези офиси, в които човек може да получи чек за заем и веднага да го осребри?

Амбър се отпусна назад и смръщи вежди:

— Странно е, че го казвате.

— Нима?

— Веднъж Джой ми спомена за това. Предупреди ме кракът ми да не стъпва на подобно място. Каза, че са нов вид финансови акули.

— И е била права — кимна Сонора.

— Чудя се дали отново е отишла там.

— Отново?

— Тя ми се обади в деня преди… Преди нещастието. Каза, че разполага с две хиляди долара и ме попита дали да ми върне част от парите, които им бях заела, или да ги запази временно, докато се стабилизират финансово.

— Две хиляди долара? Спомена ли откъде ги е взела?

— Не. Подхвърли, че няма да ги използва за плащането на сметки, а ще ги отдели за храна. Разбира се, отказах да взема парите. Не мисля, че това беше основното, заради което ми се обади.

— А защо ви е позвънила?

— Да ме помоли да кажа на Карл, че аз съм й ги дала.

Сонора изненадано я погледна:

— Откъде може да е взела тези пари?

— Нямам представа.

— А вие какво казахте на Карл?

— Нищо. Тогава за последно разговарях с някого от двамата.