Лин Хайтауър
Рекет (82)

82

Четири часа по-късно Сонора седеше зад бюрото си. От нея се носеше миризма на кон и на пот. Мислеше да си тръгне по-рано. Нямаше смисъл да се шляе без работа. Усещаше се напрежение. Не беше поздравила никого при влизането си в участъка, след като беше прекарала половин час сама в колата си, опитвайки се да си внуши, че трябва да е твърда. Но съмнението продължаваше да я гризе като червей. Дали трябваше да остави нещата така?

Телефоните звъняха зад гърба й. Бюрото на Сам беше отрупано с хартии и прах — точно така го беше оставил. Чувстваше липсата му като физическа болка. Само след няколко седмици той щеше да се завърне. Можеше да се държи дотогава, ако се наложеше. И ако я оставеха.

Всъщност върху бюрото му имаше нещо ново, някакъв малък кафеникав пакет. Тя любопитно го взе и го огледа. Беше адресиран до нея, но го бяха оставили на чуждото бюро погрешка. Сигурно беше бомба…

Адресът на подателя обаче я увери в противното. „Пийл Хийл“. Кой й изпращаше нещо от болницата?

Разкъса опаковката и извади найлоновия пакет с шест чифта снежнобели памучни чорапи. Вътре имаше и бележка от Сам:

„Нещо, което да ти повдигне настроението, моето момиче! Чух някои неща… Запомни едно — зад теб съм. Така че се дръж. За нула време ще се изправя на крака и отново ще съм до теб.

С обич: Сам.“

Само Сам можеше да се досети, че чорапите трябваше да са чисто бели, плътни и със стегнат ластик. Само той можеше да се досети, че за една жена, която вечно не успява да смогне с прането, новите чорапи бяха едно малко, но изключително удоволствие.

Можеше да заплаче или да се засмее. Не стори нито едното, нито другото. Реши, че най-добре ще е да отиде веднага при Крик и да приключи с въпроса.

Когато влезе в кабинета му, той не погледна към нея, макар много добре да знаеше, че тя е вътре.

— Все още ли имам работа? — попита директно Сонора.

Крик бавно вдигна поглед към нея. Ако беше очаквала да го види състарен за една нощ или побелял от тревога, трябваше да се разочарова. Беше си същият — самоуверен и излъчващ заплаха.

— Затвори вратата.

Сонора се подчини и повтори:

— Все още ли се водя на работа?

— Седни.

— Не и докато не отговорите на въпроса ми.

Забеляза леката усмивка, изкривила ъгълчетата на устните му, и разбра, че е ядосан и в същото време възхитен от смелостта й. Липсваше й предишната близост помежду им.

— Дали си все още на работа или не, зависи от две неща. Първо, разследването не потвърди да имаш пръст в падането на Джак ван Оуен от покрива, нито пък че си стреляла по него. Напълно си чиста. Само че ще трябва да си поприказваме. Това е второто — ще взема решение след нашия разговор. Сега ще седнеш ли, детективе?

— Да, сър, мисля, че ще го направя.

Крик се облегна назад и се наслади на драматичната пауза, после започна:

— Трябваше да се откажеш, Сонора. Ти ме подведе.

Гневът отново се надигна в гърдите й:

— Вие ме подведохте, сър.

— Аз те отстраних от случая.

— Без основателна причина, смея да твърдя. Или може би причината ви е била твърде основателна.

— Никога няма да повярвам, че Джак ван Оуен е имал нещо общо с онази касапница.

— Този човек не беше Джак ван Оуен, когото вие познавахте, сър, а онова, в което се беше превърнал, след като куршумът е заседнал в мозъка му.

— Но той получи този куршум, докато изпълняваше служебния си дълг.

— Било е истинска трагедия, сър. Същата като разигралата се в дома на семейство Стинет. Какво казва Мики за ръкавиците?

— Още е прекалено рано за окончателните резултати.

— Какво мисли Мики, сър?

— Допуска възможността да си права.

— Значи все пак е имало трети човек.

— Който се е опитал да спре кръвопролитието.

— Който го е причинил.

— Каква всъщност е целта ти, Сонора? Да развенчаеш легендата? По-добре ли ще се почувстваш, ако това стане? Всички вече са мъртви. Никога няма да узнаем какво точно се е случило. Ти не успя да заловиш Ван Оуен жив, затова никога няма да успеем да определим до каква степен е виновен. И дали изобщо е виновен.

— Кой, по дяволите, си мислите, че уби Кинкъл и Аруба? Кой простреля Сам?

— Опитваме се да открием това. Ако Еди Стинет не е извършителят, то може би поне знае кой го е сторил.

— Как ли пък не!

— Позволявате си прекалено много, детективе.

— Това е моят случай.

— Не е. Защо двамата с Джак сте се качили на покрива? И какво си правила в онази сграда сама през нощта?

— На кого трябваше да се обадя, за да получа подкрепа?

— Не приемам този отговор.

— Исках да му дам възможност да се признае за виновен, да ни съдейства при разследването.

Крик поглади брадичката си:

— Ако имах и най-малкото съмнение, че Джак е замесен в убийството, пък било то и само морално, нямаше нито за миг да се поколебая да го задържа.

— Когато беше нужно това да се направи, вие не го сторихте, сър. Познавахте Джак. Той разговаряше с вас. Знаехте, че е замесен — още от самото начало знаехте!

— По този въпрос можем доста да поспорим. Ти си костелив орех, Сонора.

— Вие сте ме научили да бъда такава.