Лин Хайтауър
Рекет (15)

15

Сонора се събуди с мисълта за Франклин Уорд. Беше се свила на кълбо, трепереше от студ. Протегна се и погледна часовника на нощното шкафче. Пет и четирийсет и седем. Имаше уговорка със Сам да се срещнат в осем часа в къщата на семейство Стинет. Каза си, че ако набързо вземе душ и изпие кафето си, докато шофира, ще й остане достатъчно време да поговори със стареца, преди отново да отиде на местопрестъплението.

* * *

Сега, когато беше светло, много по-лесно откри пътя до дома на Уорд. Старата къща, боядисана в яркожълто, имаше особен чар и Сонора отново се почувства някак неловко, че именно на нея се е паднало задължението да съобщи лошата новина на обитателя на този красив дом.

Снощи, когато двамата със Сам посетиха стареца, само за миг бяха зърнали госпожа Кавано, чийто телефонен номер беше записан на лист, закачен на стената в кухнята. Сега тя посрещна Сонора на входа и я покани във всекидневната, където ухаеше на прясно сварено кафе и пържен бекон.

Госпожа Кавано (която настоя детективката да я нарича Бони), обяви, че в момента пече курабийки; тонът й беше на човек, чиито кулинарни умения винаги са били обект на възхищение. Фактът, че все още съществуват хора, които пекат курабийки за закуска, подейства някак успокояващо на Сонора.

Последва Бони Кавано и погледна към снимката в посребрена рамка, която Уорд й беше показал снощи — избеляла черно-бяла фотография на Франклин Уорд и брат му с униформи, очевидно беше отпреди Втората световна война, в която и двамата бяха взели участие.

По това време старецът трябва да е бил на… Сонора установи, че не си спомня годината, през която е избухнала Втората световна война.

Спря и едва устоя на желанието си да вземе снимката и да я разгледа по-отблизо. Франклин и брат му Емерсън бяха красиви лица от миналото — високи младежи с нови-новенички униформи, обезсмъртени от местния фотограф. Деца, отиващи на фронта. Бяха най-много две години по-големи от собствения й син…

Бони Кавано се обърна към нея, изчаквайки я любезно. Взети поотделно, чертите на лицето й бяха почти комично отблъскващи. Единият й преден зъб бе крив и стърчеше над долната устна. Продълговатото й лице напомняше муцуната на ловджийско куче. Кестенявата й коса — ситно накъдрена и прекалено дълга — бе прибрана на кок и откриваше лице, което никога не е било привлекателно.

Но от Бони Кавано се излъчваше спокойствие, което й придаваше необикновен чар. Без съмнение и тя си имаше тревоги: бръчките на челото й бяха прекалено дълбоки, за да бъдат резултат само от възрастта и атмосферните условия. От двете страни на устата й се спускаха отвесни линии, свидетелстващи за преживян стрес и за силен характер.

Въпреки това в нея имаше нещо — някаква ненатрапваща се самоувереност, мъдрост, натрупана в резултат на богат житейски опит, доброта.

Сонора беше срещала хора — и мъже, и жени — при мисълта, за които настръхваше. Би разкъсала на парчета тези чудовища, ако се осмелят да приближат до вратата на дома й, да пристъпят прага й, да нарушат спокойствието на децата й.

Бони Кавано със сигурност водеше обикновен живот, но на Сонора й се струваше, че тя е изключителна. Прииска й се да седне до кухненската маса и да сподели всичките си грижи с възрастната жена. Да й разкаже как беше сънувала брат си, за шепота на Джой Стинет, който чуваше насън.

Не възнамеряваше да разговаря с тази жена, нито да вземе курабийка, приготвена от нея. Но това беше преди да я срещне, преди да разбере, че е от онези хора, с които можеш да споделиш всичко.

Бони Кавано я въведе в кухнята и й посочи един стол. Сложи пред нея синя чиния с две курабийки, отстрани прилежно сгъна салфетка от кариран плат, наля кафе в чашата от костен порцелан, изрисувана с рози.

Нито един от съдовете на масата не пасваше с останалите, но сякаш всички представляваха неделима цялост — като двама души, женени от четирийсет години.

— Искате ли сметана?

Сонора кимна.

Госпожа Кавано извади от хладилника кутия с течна сметана, сложи я до чашата на гостенката, подаде й малка сребърна лъжичка.

Сонора разчупи едната курабийка и установи, че първоначалното й впечатление за Бони Кавано се е променило. Тя не можеше да бъде пренебрегната. Според общоприетите схващания, всяка жена ставаше незабележима, достигайки определена възраст. Сега Сонора разбра, че както повечето широко разпространени и възприети схващания, и това не отговаря на истината. Бони имаше излъчване, което не можеше да остане незабелязано, а ако това се случеше, възрастната дама със сигурност не го вземаше навътре.

Сонора наля сметана в кафето си и го разбърка. Обожаваше този светлокафяв цвят.

— Познавахте ли добре Джой и Карл, госпожо Кавано? Бяха ли близки с господин Уорд?

— О, мила! Джой беше непрекъснато тук. — Бони Кавано побутна към Сонора кутиите с масло и желе от боровинки. — Преди да се роди бебето, идваше поне два-три пъти седмично. После разреди малко посещенията си. — Тя седна срещу посетителката. — Двамата с Франклин имаха слабост един към друг още от времето, когато Джой беше малко момиченце. Той няма деца и обожаваше племенницата си. В момента Франклин е навън — занимава се с Абигейл, старата кобила на Джой. Подари й я по случай тринайсетия й рожден ден.

Бони Кавано се облакъти на масата и се усмихна през сълзи. Бръкна в джоба си, извади смачкана салфетка и избърса очите си.

— Извинявайте, но не мога да се сдържа. Познавам Джой толкова отдавна… От времето, когато беше единайсет-дванайсетгодишна. Беше много възпитана, никога не възразяваше — нито на Франклин, нито на мен. Прекрасна девойка — много забавна и жизнена, освен когато нещо я тревожеше. Тогава внезапно притихваше.

— Какви бяха отношенията между нея и съпруга й?

— Карл е… беше мъж-мечта. Наистина го мисля, не го казвам просто така. Малцина знаят, че той е втори съпруг на Джой. Тя се омъжи за пръв път, когато беше на осемнайсет години, ала бракът й продължи едва шест месеца. Младежът я заряза две седмици преди раждането на Тина. Франклин подкрепяше Джой през цялото време — грижеше се за нея повече от собствените й родители, мир на праха им.

— И двамата ли са починали?

— Да, преди осем години. През почивните дни обикаляха по пътищата с мотоциклет — имаха мощен „Харли Дейвидсън“, — а през седмицата си бяха напълно „нормални“. Баща й работеше като началник-смяна в „Проктър и Гембъл“. По време на поредната им авантюра, когато мотоциклетът се е движел с около осемдесет километра в час, шофьорът на един „Кадилак“ ги изтласкал от пътя и те се преобърнали през предпазния парапет. Бащата на Джой загина на място, а майка й почина в болницата, бедничката.

— Бившият съпруг на Джой навърта ли се наоколо?

Госпожа Кавано я погледна смаяно, после възкликна:

— Мили боже, не! Джой се чу с него само веднъж, няколко месеца след раждането на Тина. Тогава негодникът й се обади да й иска пари за автобусен билет — щял да дойде да види бебето. Тя му прати и той, разбира се, изобщо не се появи. Джой плачеше денонощно… Онзи хаймана се обади още веднъж, но Франклин се погрижи повече да не звъни. Оттогава минаха повече от шестнайсет години. Тина… — Гласът й затрепери, тя млъкна и отново издуха носа си. — Извинете. Исках да кажа, че Тина изобщо не прилича на баща си — не е взела нищо от него.

— Той как се казва?

— Боби Пърсел. Последното, което разбрахме за него, е, че се подвизава някъде в Невада. Господи, не мога да повярвам, че са мъртви! Съжалявам, скъпа… Но подобно нещо… Така внезапно! Какво са им направили?

— Ами… избили са ги.

— Тази сутрин ни се обадиха от Социалните служби. Франклин не може да се грижи за бебето. Аз предложих услугите си, но те решиха, че ще е по-добре да издирят сестрата на Карл. Тя е истински ангел. Франклин даде номера й на социалните работници и настоя те да говорят лично с нея, не с Еди, доведения брат на Карл.

— Някакъв проблем с брата ли има?

— Не е такъв, че да заинтересува полицията. Двамата със съпругата му Джудис са… Трябва човек първо да ги види и тогава да реши дали може да им се довери. Така казваше Джой за тях.

Сонора кимна и намаза с масло курабийката си. Отхапа от нея и отново кимна:

— Ммм, много вкусно.

Бони Кавано се усмихна. Сонора сложи курабията в чинията си.

— Госпожо Кавано, направило ли ви е впечатление напоследък Джой да е била разтревожена от нещо? Да е споменавала за странни телефонни обаждания или…

Жената отмести поглед. Изглеждаше засрамена, сякаш Джой е имала извънбрачна връзка.

— Имаха проблем с парите. На всекиго се случва. Знам, че Франклин им даваше всичко, което успяваше да спести, за да им помага. Всичко започна, когато Карл пострада много нелепо — спъна се в кофа с боя и си счупи глезена и две ребра. Докато беше на легло, изкара и много тежък грип, който за малко не премина в пневмония. Тъй като се осигуряваше сам, здравната му осигуровка не успя да покрие сумата около лечението му. Бебето тъкмо се беше родило и разходите им бяха големи. Трудно им беше да плащат сметките си, особено след дългото отсъствие на Карл от работа. Наскоро си бяха купили къщата, изплащаха и кредита за колата. Това погълна всичките им спестявания. Сякаш всички беди се струпаха наведнъж върху главите им. И все пак нямаше да са толкова зле, ако един от най-големите клиенти на Карл не беше банкрутирал. Дължеше му страшно много пари, но изчезна. В същото време Карл трябваше да плаща заплати на работниците си, както и данъци. Накратко — пълна трагедия. Джой идваше тук, седеше и мълчеше. Беше изпаднала в депресия. Знаете как е в такива случаи. Торбичките под очите й издаваха, че нощем не мигва.

Накрая Франклин пое нещата в свои ръце. Взе Абигейл при себе си, за да не се налага Джой да плаща за обора, и продаде колекцията си от компактдискове — с парите изплатиха дължимите суми на работниците и семейство Стинет преживяваха криво-ляво. Карл получи част от парите, които някои клиенти му дължаха, освен това работеше без почивка, независимо, че имаше проблеми с крака си. Струва ми се, че тъкмо бяха започнали да се измъкват от затрудненото положение. Джой изглеждаше по-ведра. Тя също работеше вкъщи — вършеше машинописни услуги, и се грижеше за децата. Струваше й много усилия, но пък успяваше да докара прилична сума, с която да покриват разходите за храната. Тина работеше в един магазин и нейните пари също влизаха в семейната каса.

Знам, че на няколко пъти им спираха водата заради неплатени сметки. Джой много се срамуваше. Бяха си изработили цяла стратегия кое първо да се плаща. Знаете как е…

— Знам. — Сонора счупи курабията на две, за да изглежда, че яде. — Казвате, че съпрузите са се разбирали много добре. Запазиха ли се добрите им взаимоотношения дори при тежките финансови проблеми?

— О, да. Е, Карл беше малко паднал духом, което е съвсем разбираемо за човек в неговото положение.

Сонора прокара върха на показалеца си по ръба на масата и погледна госпожа Кавано в очите:

— Убийството е било извършено с… гняв. Знаете ли дали някой от двамата е имал врагове? Знам, че звучи мелодраматично, но все пак… Някой да им е създавал проблеми?

Госпожа Кавано примигна:

— Не. Нищо, за което си струва да се говори.

— Съвсем нищо ли?

Госпожа Кавано присви очи:

— Не бих казала. Бяха притиснати от неплатени сметки. Телефонът им непрекъснато звънеше — обаждаха им се, за да им напомнят, че са пропуснали сроковете за плащане. Джой беше разстроена от този факт, но Франклин я успокояваше, казваше й, че такива са правилата. Аз лично винаги съм си плащала сметките и данъците и не съм имала подобни проблеми. Джой и Карл бяха добри хора, просто преминаваха през труден етап от живота си и начинът, по който се отнасяха с тях, беше направо обиден. Джой идваше при мен и плачеше, дори ми призна, че са ги заплашвали, но ние с Франклин я съветвахме да не се отчайва и просто да не вдига телефона.

Сонора кимна, сетне заговори, като подбираше внимателно думите си:

— Знам колко ви е трудно, но имам предвид друг тип заплаха. — Чудеше се как да насочи жената точно към онова, което наистина би могло да има отношение към случая. — Нали разбирате, госпожо Кавано, понякога, когато хората са под огромно напрежение, те вършат неща, които в нормално състояние не биха направили… Това не означава, че са лоши.

Внимателно наблюдаваше събеседницата си, но лицето на жената не трепна.

— Например някой от двамата би могъл да има извънбрачна връзка — продължи тя. — Това би довело до усложнения… Някой ревнив любовник например…

Госпожа Кавано зяпна от изненада. Изражението й беше комично, но на Сонора никак не й беше до смях.

— Доколкото знам, не е имало нищо подобно — отвърна възрастната дама.

— А биха ли споделили с вас, ако имаше?

— Ами, питах се защо Джой е толкова разстроена винаги, когато се отбиваше при мен. Може и да не ми вярвате, но добре познавам признаците, по които може да се съди за изневяра. Ала не бих казала, че при Карл и Джой имаше подобно нещо.

— Добре тогава. — Сонора взе чантата си и остави салфетката на масата. — Можете ли да ми намерите адреса на бившия съпруг на Джой?

— Не знам. Възможно е Франклин да има информация за него, но поне пред мен нищо не е споменавал по този въпрос. В някои отношения той е старомоден — смята, че негово задължение като чичо е да спестява на племенницата си неприятните емоции.

— Ако е така, бих искала да му задам няколко въпроса.

— Той ми каза, че ще се върнете и че също би искал да си поговори с вас. Дояжте си курабийките и ще ви заведа при него.