Лин Хайтауър
Рекет (13)

13

Петият етаж на полицейското управление беше ярко осветен, паркингът — препълнен с коли.

Когато мина покрай остъклената будка на охраната и през летящите врати влезе в общото помещение на детективите, Сонора забеляза, че маратонката й е изцапана с кръв. Свъси вежди и си припомни сцената в дома на господин Уорд. Старецът едва ли беше видял кръвта. Ала Молитър, колегата, който й беше най-неприятен от всички, любопитно се загледа в нея. Изглеждаше доста разтревожен. Червеникавата му коса беше толкова късо подстригана, че прическата му би допаднала на всеки вербовчик на желаещи да служат в морската пехота, тънката му като пергамент кожа беше осеяна с паяжина от бръчки най-вече около устата и очите. Луничките му бяха повече от песъчинките по морското дъно. Към гърдите си притискаше някаква папка — приличаше на човек, който полага клетва пред националния флаг. Докато се взираше в рижавите косъмчета по ръцете му, тя за кой ли път си помисли, че няма да е зле, ако колегата й използва депилатор.

Той застана пред нея и с поглед я измери от глава до пети.

— Моля се за тях — промърмори едва чуто.

Сонора надникна зад рамото му и видя Крик, който беше с гръб към нея и разговаряше със Сандърс. Тръгна към двамата, зад гърба й отекваха тежките стъпки на Сам.

Крик я погледна, стомахът й тревожно се сви. Очакваше, че ще се поинтересува защо са се забавили, но той само попита:

— Нещо ново?

Дали имаше нещо ново?

— Жената почина на операционната маса — обясни Сам.

Сонора кимна в знак на потвърждение:

— През цялото време бях до нея, но тя не дойде в съзнание.

Крик се почеса по врата.

— По дяволите! Добре. Сонора, седни. Напиши всичко, което ти е казала, дума по дума.

Сонора седна зад бюрото. Втренчи поглед в клавишите на пишещата машина. Сложи чист бял лист. Крик погледна в нейната посока и тя започна да печата буквата Д. ДДДДДДД… Вдигна очи и се запита защо всички се държат толкова странно.

Крик тихо говореше на Сам:

— Още нямаме никаква информация за джипа. Мики е в лабораторията, започна работа преди петнайсет минути. Ще се постарае да приключи възможно най-бързо. А, между другото спомена, че онези „камъчета“, които открихте, не са никакви камъчета, а костилки от маслини.

— Костилки от маслини ли? — не се сдържа Сонора.

— Пиши! — нареди й Крик и се обърна отново към Сам: — Какво е състоянието на бебето?

— Невредимо е.

— Сандърс издирва най-близките родственици на жертвите, Молитър преглежда сведенията за престъпници, които наскоро са избягали или са били освободени от затвора, а Грубер отговаря за групата униформени, които разпитват съседите. — Крик отново погледна Сонора и забеляза, че е престанала да пише. — Свърши ли?

— Почти.

— Добре. Колко са били извършителите? Жената спомена ли нещо по този въпрос?

— Двама мъже и един ангел. — Сонора забеляза, че Молитър е спрял до тях и следи разговора им.

Крик озадачено я погледна и тя побърза да добави:

— Цитирам я дословно.

— Логично е да са били двама — кимна той.

Сонора беше съгласна с това заключение. Двама престъпници, които се състезават помежду си. Беше видяла достатъчно кървави сцени, разиграни от двама злодеи. Настървени като хиени, те сякаш с всяко свое действие се опитваха да надскочат себе си и казваха на партньора си: „Можеш ли да ме надминеш?“. Наличието на трети извършител би означавало, че престъплението е извършено от организирана банда и е свързано с бизнес. От друга страна, шнурът от завесите, с който бяха завързали Карл Стинет, подсказваше, че деянието е извършено непредумишлено, без предварителна подготовка.

Погледна часовника си и се запита дали тази нощ изобщо ще се прибере вкъщи. Напечата още няколко Д-та, затвори очи и отново чу писъка на Джой Стинет, когато полицаите отметнаха кувертюрата.

Какво, какво беше казала в този миг?

Някой я повика по име. В същия миг телефонът на бюрото й иззвъня. Вдигна слушалката:

— Полиция. Отдел „Убийства“. Детектив Блеър слуша.

— Искам да говоря с Блеър или Делароса. — Обаждаше се някакъв мъж, който говореше самоуверено и делово, не мънкаше като информатор.

— Блеър е на телефона.

— Разбрах, че разследвате много кърваво и загадъчно убийство.

Сонора се опита да запази спокойствие и с престорено безразличие попита:

— Кой се обажда?

— Извинете. Казвам се Джак ван Оуен, бивш служител от отдел „Убийства“, понастоящем пенсионер. Аз…

Сонора ахна от изненада и се приведе:

— Извинете, Джак ван Оуен ли казахте?

— Аз… Да.

— Джак ван Оуен? Прочутият партньор на Крик? Човекът, който…

— Виноват.

Приятният му баритонов глас беше прекалено младежки.

— Аз… Какво мога да… Искате ли да говорите с Крик?

— Всъщност искам да говоря точно с вас. Детектив Блеър, нали?

— Д-д-да — заекна Сонора. Но пък и кой не би се объркал, ако разговаряше с легендарния Джак ван Оуен? Всеки начинаещ детектив биваше закърмен с историите за невероятното ченге, принудително пенсионирано заради рана от куршум в главата. Всички, които го познаваха, твърдяха, че им липсва като професионалист и като колега. С умиление си спомняха дори за дебелашките му шеги, възхваляваха способността му да омагьоса и най-закоравелия престъпник и да измъкне самопризнания от него.

Крик, който не се впечатляваше от никого, говореше за този човек с топлота, поразяваща подчинените му.

— Не бих ви притеснявал точно сега, ако…

Да я притеснява ли?

— … ако не знаех, че разследвате тежко престъпление. Интересувам се дали случайно не сте открили костилки от маслини на местопрестъплението.

Сонора мъчително преглътна:

— Костилки от маслини ли?

Гласът му прозвуча почти възторжено:

— Чух го по радиостанцията. Стар навик, нали разбирате? Винаги е включена на полицейската честота. Когато чух за убийството, се свързах с Мики в лабораторията…

— И той ви каза за костилките, така ли?

— Да. И ако не се е втурнал право при вас, за да ви съобщи за откритието си, то е, защото е искал да бъде напълно сигурен.

Сонора долови необяснима тъга в гласа му — едва ли щеше да обърне внимание, ако разговорът се беше провел да речем… ден по-рано.

— Не искам да ви губя времето, детектив Блеър. Разполагам с информация, която може би ще ви бъде от полза.

Невероятно! Сонора взе химикалката, която от изненада беше изпуснала.

— Става въпрос за човек, когото арестувах преди единайсет години. Направо беше луд по маслините. Истински маниак. Където и да отидеше, носеше буркан с маслини. Плюеше костилките върху жертвите си. Чух, че лежи в затвора „Ла Гранде“, но миналия май са го освободили. Стори ми се, че е малко вероятно да се срещнат двама престъпници с подобно „хоби“.

— Да, наистина е невероятно. Спомняте ли си името на този човек?

— Ланкастър Аруба. Викаха му Аруба Дългуча. Хладнокръвен убиец, немного умен наистина, но пък изключително опасен, ако някой го предизвика. Представете си Слингблейд в „Портокал с часовников механизъм“. Спомняте ли си…

— Да, спомням си филма.

— Хм, ако се съди по гласа ви, не сте толкова възрастна.

— Синът ми взе касетата с филма от видеотеката.

— Ясно. Но да не се отклоняваме от темата. Дългуча не се занимаваше с нападения над семейства в домовете им. Той е прекалено нервен, недостатъчно организиран, за да планира убийство и да приведе плана си в изпълнение. Живее в друг свят, повярвайте ми. Започнал „кариерата“ си като изнасилвач и крадец-кокошкар. По времето, когато аз се занимавах с него, беше претърпял забележителна промяна. Независимо за какво го наемаха, той винаги приключваше поредното престъпление с убийство. Трудно е да бъде контролиран, след като веднъж е бил изпуснат.

— Аруба Дългуча — повтори Сонора и се приближи до компютъра.

— Има сестра, която живее в Кентъки близо до градче на име… Да му се не види, как се казваше… Аха, спомних си — Версай. Адресът й сигурно фигурира в досието му.

— Още ли живее там?

— Един господ знае. В днешно време хората непрекъснато сменят местожителството си.

Сонора се поколеба, питайки се дали не му се е сторила неблагодарна.

— Господин Ван Оуен, благодаря за съдействието.

— Наричайте ме Джак. И предайте на Крик много поздрави от мен.

— Разбира се.

— Благодаря, че ме изслушахте. Желая ви късмет, детектив Блеър. — Той затвори телефона.

Благодари й, че го е изслушала! Та той й беше посочил следа, която щеше да улесни разследването! Беше много любезно, че потърси направо нея, вместо да използва Крик за посредник. Ненапразно този човек беше легендарен сред полицейските служители.

Въведе в компютъра името на престъпника. Адресът на сестра му се появи на екрана. Олд Франкфорт Пайк, Версай, Кентъки.

— Хей, Сам! — провикна се. — Да си чувал за град в Кентъки на име Версай? Не е ли мястото, където сте родени двамата с Луи Тринайсети?

Колегата й се почеса по врата:

— Луи Тринайсети не е роден във Версай.

— Така ли?

— Аха.

— Тогава къде е роден?

— Мисля, че някъде в Мичиган. Освен това произнасяш името погрешно. Местните казват „Версайлс“. Всяко друго произношение веднага ще те издаде, че не си оттам.

— Наистина не съм оттам.

— Градчето е близо до Лексингтън. Спомняш ли си Даниелс, той живееше там.

Сонора смръщи вежди:

— Разбира се, че си спомням. На около час път оттук е, нали?

— Ако ти шофираш — може би. Повечето нормални хора вземат разстоянието за час и половина.

— Защо казват „Версайлс“, а не „Версай“?

— Хората от Кентъки не желаят някакъв нахакан тип примерно от Охайо да им казва как да произнасят името „Версай“. И защо изобщо си губим времето с този разговор? — Той се приближи и надникна през рамото й. — Защо си изпълнила цялата страница с Д-та?

Сонора посочи към екрана на компютъра.

— Дългуча Аруба има сестра във Версай.

— Кой, по дяволите, е Дългуча Аруба?

— Да знаеш само какъв късмет извадихме! Няма да познаеш кой ми се обади току-що! Гледай да не припаднеш — самият Джак ван Оуен!

— Джак ван Оуен ли?

— Да.

— Бившият партньор на сержант Крик ли?

— Да, това, което ми…

— Мили боже! Сонора, този приятел е същинска легенда!

— Аз също съм легенда. — Сонора забеляза, че Крик си налива кафе, но гледа в тяхната посока.

— Ван Оуен ли казахте? — възкликна той.

— Да. — Тя измъкна листа от пишещата машина и понечи да го напъха в чекмеджето на бюрото си. Но не беше лесно — чекмеджето беше претъпкано и не се затваряше.

— Джак ван Оуен.

— Същият. — Сонора блъсна по-силно, но чекмеджето не помръдна.

Крик доближи до бюрото й:

— Дай ми го. Искам да говоря с него.

— Вече затвори. — Тя отново заблъска чекмеджето.

— Дай да ти помогна — предложи Сам.

— Не, благодаря.

— Видя ли? Казах ти, че не си на кеф през последните седем месеца.

— Ще говоря с него — повтори Крик.

— Вече ви казах, сър. Господин Оуен затвори.

— Когато се обажда, свързвай го с мен. Какво искаше?

— Съобщи ми информация за някакъв тип на име Аруба, когото бил арестувал преди единайсет години.

Крик отиде до своето бюро, отпи от кафето и накрая рече:

— Не знам защо това име ме изпълва с лоши предчувствия.

— Ван Оуен… искам да кажа — Джак… Той настоя да го наричам Джак… Споменах ли ти за това?

Сам й изпрати въздушна целувка.

— Джак обясни, че този Аруба е изключително брутален социопат, пристрастен към яденето на маслини така, както някои хора са пристрастени към алкохола или цигарите. Изплювал костилките върху жертвите си.

Сам зина от изумление:

— Нещо ме будалкаш!

— Добрият стар Джак. Може да се окаже, че ви е насочил към важна следа. Проверете информацията.

Някой хвана Сонора за лакътя. Беше Сандърс — по-тежка с петнайсет килограма в сравнение с миналата година, но блузата й пак беше с голяма кръгла яка като на Питър Пан, отново носеше една от карираните поли, които се бяха превърнали в нейна запазена марка. Излишните килограми определено я състаряваха.

— Имам два адреса за теб, Сонора. Най-близките живи роднини на Карл Стинет — някак извинително промърмори тя.