Лин Хайтауър
Рекет (46)

46

Някой беше дал на сестрата на Аруба дъждобран, който обвиваше почти два пъти слабото й тяло. Ръцете й притискаха предниците на дрехата към гърдите. Когато Мей Ягамочи я беше попитала дали името й е Белинда Кинкъл, жената беше потвърдила с кимване. Беше попитала на два пъти за децата си и след като не беше получила отговор, беше свила устни и се беше затворила в себе си.

Сонора й подаде торбичка с лед, която да постави на насиненото си око и попита:

— Кой ви разкраси така?

Белинда Кинкъл процеди през стиснатите си зъби:

— Ударих се в рамката на вратата.

— Какъв ви се пада Аруба? — попита Мей.

— Той е моят борсов агент.

Мей, седнала на стола зад бюрото си, завъртя молива между пръстите си, после почука с него по ръба на бюрото. Сонора едва се сдържа да не я удари през ръката.

— Ще ви обясня какво ще ви се случи, госпожице Белинда, ако откажете да отговаряте на въпросите ми! Ще бъдете обвинена в съучастие при извършването на убийство и ако ви признаят за виновна, децата ще ви бъдат отнети и дадени за осиновяване. Ще мине малко повече време, докато се намерят кандидати за най-голямото ви дете, но ви гарантирам, че двете момиченца ще бъдат настанени много бързо. Особено бебето. Кучето ви ще бъде откарано в приют за безстопанствени животни.

Почти нищо от казаното не беше вярно и Сонора не знаеше кое я удиви повече — дали това, че Белинда вярваше на всяка дума, или грубият начин, по който Мей се опитваше да изкопчи информация от тази жена.

— Седни и си помисли, Белинда. Ще ти дам достатъчно време за размисъл.

Мей стана и се отправи към вратата. Спря се и погледна назад към Сонора, която й направи знак да върви. От изражението на Мей стана ясно, че й е все едно дали я отпращаха или не.

Белинда избухна в ридания в мига, в който вратата се затвори зад гърба на полицайката. Жената изглеждаше смъртно уморена. Очите й бяха зачервени, погледът — мътен, носът — подпухнал. Удареното й око беше още по-подуто. Тя сложи ръце върху масата, отпусна глава върху тях и продължи да плаче.

Сонора се сети за разговора, който беше провела с Куинси Дейвид — експерта по финансови машинации. Хрумна й, че в полицията използваха същите техники на изнудване.

Прокара длани по лицето си. Може би й беше трудно да отдели добрите от лошите просто защото беше адски уморена. Придърпа стола си напред и тихо заговори:

— Белинда? Те не могат да дадат децата ви за осиновяване. Трябва да докажат, че не можете да се грижите за тях.

— Ако отида в затвора, това ще означава, че не мога да се грижа за тях, нали? — В погледа на жената се четеше отчаяние.

— Не непременно. — Сонора се приведе напред. — Страхувате се от него, права ли съм?

— От кого?

— Знаете от кого. От брат си. Аруба е заплашил децата ви и именно той е човекът, насинил окото ви. Не сте имали избор, нали, Белинда? Нали?

Сонора се втренчи в нея. Молеше се да каже „да“. Белинда отвори уста и преглътна мъчително:

— Той ми е полубрат.

— Добре. Но вие се страхувате от него. Той е заплашил вас и децата ви. Нямали сте друг избор. Нали така, Белинда?

Жената кимна неуверено.

— Точно така. Нямах избор.

Сонора повтори думите си още веднъж. Белинда отново кимна и отново отвърна утвърдително. Сонора си отдъхна с облекчение. Разговорът се записваше, а жената беше казала точно това, което беше нужно, за да защити версията, че е невинна.

— Белинда, искам да ме изслушате. Не е нужно да казвате каквото и да било, просто ме слушайте. Разбрахме ли се?

Беше трудно да се каже дали сестрата на Аруба изобщо вниква в думите й, но въпреки това тя кимна.

— Този път Дългуча няма да се измъкне невредим. Знам, че сте чували това и преди, но сега наистина е загазил. Става въпрос за убийство, разбирате ли ме, Белинда? — Изгледа я внимателно, опитвайки се да прочете мислите й.

— Но може и да се измъкне — прошепна Белинда.

— Не, няма. Но ако по някакъв начин успее, обещавам да ви се обадя и да ви предупредя.

— Нямам телефон — отвърна тя. Все още шепнеше.

— Ще изпратя човек да ви предупреди. Аз самата ще дойда, ако се налага.

Жената я изгледа така, сякаш беше луда.

— Има нещо, което непременно трябва да разбера. Искам да знам дали брат ви и Барти са работили с някого. Мисля, че е имало и трети човек. Кой е той? Дългуча или Барти да са споменавали нечие име?

Белинда докосна ръката на Сонора. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заговори, но от устата й не излезе нито звук.

— Не се притеснявайте, Белинда. Знам, че сте уплашена. Знаете ли какво? Ще ви дам визитната си картичка. Ако решите, че искате да си поприказвате с мен, обадете ми се. Ще бъда на ваше разположение по всяко време. Можете да се обадите за моя сметка. А, и още нещо, Белинда! Поправихме вратата, която разбихме, и заключихме къщата. Оставих храна и вода за кучето ви.

Изправи се и тръгна към вратата. Никога през живота си не се беше чувствала толкова уморена.

— Пазете се, Белинда. Ако някой поиска да разговаря с вас, повикайте детектив Уитмор. Не говорете пред никой друг, освен в присъствието на адвокат.

Белинда беше изгубила всякаква надежда.

— Той влезе в дома ми насила — прошепна. — Удари ме и заплаши децата…

Сонора окуражително се усмихна и излезе.