Лин Хайтауър
Рекет (23)

23

Мотелът „Хампстед Ин“, където работеше Кинкъл, сякаш беше създаден за хора в командировка, разполагащи с ограничени средства. Във фоайето се усещаше натрапчива миризма на дезинфектант и престояло кафе, протритият мокет беше мръсно бежов. Сонора разсеяно се запита как е възможно някой да е избрал мокет с този цвят при обзавеждането на хотела. В коридора, застлан с линолеум, имаше хладилник със замразени храни и сладолед, автомат за кока-кола със светеща оранжева лампичка, вестникарска стойка с няколко списания и оскъдна колекция булевардни романи. До микровълновата печка бяха подредени малки пакетчета с най-необходимите лекарства и тоалетни принадлежности за пътуване.

Срещу регистратурата бяха разположени няколко кръгли масички, изгорени от цигари, върху които бяха поставени алуминиеви пепелници. Телевизорът с голям екран предсказуемо беше включен на Си Ен Ен, от автомата за кафе се носеше аромат, от който на Сонора внезапно й се прииска да хапне топъл кроасан. На поставката за вестници мястото на „Ю Ес Ей Тудей“ беше празно, мъдреха се само по няколко броя на „Инкуайърър“ и „Поуст“.

Служителят на рецепцията, издокаран с жълта риза и кафява вратовръзка, се надвесваше над слабичка жена, седнала пред компютъра. Черната й накъдрена коса се спускаше до раменете, пръстите й с дълги нокти несръчно чаткаха по клавиатурата. Сам сложи на плота служебната си карта:

— Бихте ли повикали управителя, когато ви остане малко свободно време?

Сонора би пропуснала онази част със „свободното време“, но Сам беше южняк и любезността му беше вродена. „Погрешно възпитание“ — отбеляза наум тя.

Непознатият се поизправи и опря корем на плота. Беше започнал да оплешивява, но малкото останала коса беше дълга до раменете. Приличаше на прословутия мечок от анимационните филмчета, но без добродушната усмивка.

— Аз съм управителят. — На табелката, закачена на ризата му, беше написано името Джим Крески.

Тъкмо се представи, към рецепцията приближи човек с широк панталон, бяла риза и спортно сако. Облакъти се на плота и почти изблъска Сонора от мястото й.

— Извинете, да знаете наблизо заведение, в което предлагат капучино?

— Във „Винсънтс“ — осведоми го тя. — Надолу по улицата. Там сервират най-хубавото капучино в целия град.

Момичето зад компютъра озадачено я изгледа.

— На какво разстояние е от тук? — настоя мъжът.

— Можете да стигнете дотам и пеш.

— Благодаря! — Той удари с длан по плота и се запъти към изхода.

Сонора се обърна към управителя:

— Може ли да поговорим насаме?

Крески направи няколко танцови стъпки и излезе иззад плота. Поведе детективите към дъното на фоайето и ги настани на една от големите правоъгълни маси.

— Ще пиете ли по едно кафе?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря — отвърна Сам. — Господин Крески, тук сме във връзка с един от вашите служители — Бартън Кинкъл.

— О, Барти ли? — Очите му не се откъсваха от екрана на телевизора зад гърбовете им.

Сонора се приведе напред:

— Господин Крески, нека да си разменим местата.

— О, добре.

Сонора хвърли поглед към Сам, докато се преместваше на мястото на управителя. Забеляза, че партньорът й едва сдържаше смеха си. Тя се настани удобно на стола на Крески и се облакъти на масата.

— Така е по-добре.

— Какво се е случило? — попита управителят.

— Очакваме вие да ни кажете — отговори Сам.

— Нали вие сте от полицията?!

— Да, наясно сме с този факт. — Сонора се облегна назад и преметна крак върху крак. — Кога за последен път видяхте Барти?

— Беше на работа в неделя. Почиваше в понеделник. Трябваше да дойде снощи, но не се появи.

Сам наблюдаваше управителя с поглед, в който се четеше отегчение.

— Обадил ли се е, че не се чувства добре или нещо от този род?

Крески поклати глава:

— Нито се е обаждал, нито се е мяркал.

Сам извади от джоба си снимката на Аруба:

— Да сте забелязвали Барти да разговаря с този човек?

Крески смръщи вежди, наведе се и се втренчи в снимката.

— Можете да я вземете — подхвърли Сонора.

Той се подчини. Тя следеше внимателно изражението му и разбра, че управителят е разпознал Аруба.

— Да, виждал съм този мъж. Два пъти. Да ви кажа честно, от вида му ме побиват тръпки.

— Защо? — попита Сам.

Крески направи гримаса:

— Трудно е да се обясни. Нещо неопределено… Сякаш не е наред с главата. Винаги говори несвързано. Оставя впечатление, че е параноик. Един ден например се втренчи в мен, но сякаш не ме виждаше, ако разбирате какво искам да кажа, и заяви, че индианците от племето арапахо притежават всички мотели от веригата „Холидей Ин“, но са подставени лица… За бога, не си спомням останалото!

Детективите се спогледаха. Определено ставаше въпрос за техния човек.

Сонора прибра снимката.

— Не е ли ядял маслини, докато е говорел?

Крески удивено я изгледа.

— Всъщност беше точно така. Откъде знаете? Както и да е. Предупредих Барти повече да не го води тук. Защото и двата пъти този тип сядаше във фоайето, пиеше кафе и се опитваше да разговаря с гостите ни. Напълно е откачен. Барти казва, че се е метнал на някакъв техен ненормален чичо. Не ме мислете за коравосърдечен, но не мога да допусна подобен откачалник да притеснява хората. — Крески удари с длан по масата. Жестът щеше да бъде впечатляващ, ако ръката на управителя не беше попаднала върху картонена чаша, наполовина пълна с кафе. — Това е. Такива неща не могат да не ме засягат. Бях готов да го изгоня, ако се наложи.

— Барти често ли отсъства от работа? — поинтересува се Сонора.

— Не, всъщност за пръв път му се случва да не се обади. Но той често боледува — страда от астма и алергии. — Крески имаше вид на човек, за когото алергиите са оправдание за неявяване на работа, поднасяно от мързеливи служители. — Повтарям, до този момент Барти винаги се е обаждал да предупреди, че ще отсъства. Много е точен в това отношение. Посочете му правилата й той ще ги следва. От една страна, това представлява истински проблем.

— Как така? — не издържа Сам.

— Барти нагрубява гостите. Не е особено любезен. Усложнява нещата повече, отколкото е нужно. Например имате нужда от сешоар и се обаждате на рецепцията да ви го донесат. Няма проблеми. Щастливи сме, че можем да услужим на гостите, въпреки че по правило е необходима предварителна заявка. Кинкъл обаче не прави изключения за никого — настоява човекът, който се е обадил, да направи писмена заявка. Клиентите много се ядосват. Но… той си е такъв.

— Да не би да го прави нарочно? Само за да създава неудобства на хората?

— Не, госпожо, не го прави умишлено, просто има проблеми с общуването. Това го тормози. Не може да вземе самостоятелно решение от страх да не сгафи, затова се придържа стриктно към установените правила. Което от своя страна води до по-големи гафове. Ако някой се загледа в него, ръцете му се разтреперват. И… знам, че ще прозвучи като заяждане, но той дава на гостите ни погрешна информация. Когато го попитат нещо, това му действа изнервящо и не знае какво върши и какво приказва. Обаче съм сигурен, че не го прави нарочно.

— Това звучи окуражаващо — подхвърли Сонора.

— Този месец-два пъти го хванах да спи на работното си място.

Сам махна с ръка.

— Мислех си, че това е нещо обичайно за хората, които застъпват нощната смяна.

— Не и тук. Знам, че ходи да работи някъде и през деня, но ние му плащаме, за да стои буден. Едно от най-главните ни изисквания е служителите ни да си вършат съзнателно работата.

— Знаете ли какво работи през деня? — попита Сам.

Крески безпомощно разпери ръце:

— Събира просрочени данъци, представете си! Чували сте за „акулите“, както им казват на рекетьорите, но не го виждам в тази роля. Та той не може да убие дори муха. Но… — Крески се почеса по брадичката. — Едва сега си давам сметка, че има шансове да успее в тази област. Когато се разтрепери, създава странно усещане. Аз лично с радост бих му платил, само и само да го разкарам от дома си.

— В наши дни събирането на данъци става предимно по телефона — намеся се Сонора.

Управителят кимна:

— Сигурен съм, че на практика са готови да наемат всекиго за тази работа, но се обзалагам, че ще искат този някой поне да бъде нормален.

Сам се изправи:

— Благодарим ви, господин Крески. Ако Барти се обади или дойде на работа…

— Което би трябвало да се случи утре — прекъсна го Крески.

Сонора му подаде визитка:

— Просто ни се обадете.

Тя последва Сам и минавайки покрай момичето зад компютъра, чу как то горещо препоръчва „Винсънтс“ на една дама с тясна пола и огромни слънчеви очила.

Крески се затича след тях.

— Ако видя Барти, да му кажа ли, че сте идвали?

— Предпочитаме да премълчите — отвърна Сам.

— Ами онзи, другият?

— Аруба ли? Ако се появи, веднага ни позвънете. Или наберете 911. Бъдете много внимателен. Той е опасен — не се опитвайте сам да се справите с него и се старайте да не го дразните.

Управителят пребледня. Кимна и им благодари. Сонора стисна ръката му, благодари му за пореден път и тръгна заедно със Сам към паркинга.

— Какво ще кажеш да се отбием и ние във „Винсънтс“? Ще си вземем по едно кафе и тогава със сигурност ще ти кажа дали е най-доброто в целия град.

— Няма да стане.

Сам отключи колата.

— Защо?

— Защото си го измислих.

— Измислила си го? И защо?

— Онзи тип беше много нахален. Истински негодник. Прекъсна ме и ме избута от мястото ми.

— Значи наоколо няма такова кафене?

— Само си го представи как обикаля из Монтгомъри и търси най-известното кафене в града, Сам!

— Напомни ми, че не бива да те ядосвам, ако случайно забравя.