Лин Хайтауър
Рекет (45)

45

Сонора погледна към Сам. Той кимна и изчезна през разбитата врата. Последва го без грам колебание.

Една жена, облечена в бяла нощница, се опитваше да укроти кучето. Беше замъкнала животното в тясната баня. Тежките й гърди се люлееха свободно под тънката изкуствена материя на нощницата. Линолеумът на пода беше нагърчен. По муцуната на кучето се виждаха следи от въглеродния двуокис, с който го бяха напръскали. Косата на жената, златисточервеникава като косата на Аруба, се спускаше по гърба й, сплетена на плитка. Очите й бяха големи и тъмни, дясното — насинено и подпухнало. Ротвайлерът имаше изражение на куче, изправено пред сериозна дилема. За щастие животното се подчиняваше на успокоителния шепот на стопанката си. Жената заключи вратата на банята, без да обръща внимание на мъжа с автомата, застанал зад гърба й.

В предната част на къщата имаше две стаи: вляво — малка всекидневна, в която веднага се набиваше на очи огромен телевизионен екран, вдясно — кухненски бокс. Отзад беше спалнята — толкова малка, че приличаше повече на гардеробна. Кушетката беше преобърната. Един полицай ровеше сред възглавниците. Сонора беше забелязала, че децата са в безопасност в ръцете на трима мъже, които вероятно бяха бащи през свободното си време.

Действието се беше съсредоточило именно в тази малка тъмна спалня. Сонора чуваше виковете на полицаите: „Долу!“, „Вие сте арестуван. Не се съпротивлявайте и няма да ви сторим нищо лошо“. Думи, запратени като камъчета в бездънната бездна на гнева на Аруба.

Той не даде знак, че е забелязал насоченото към корема му оръжие, и бяха нужни петима мъже, за да го удържат и да заключат белезниците около китките му и да вържат краката му. Дори при тези неравни сили Аруба успя да ритне силно един от полицаите.

Накрая престъпникът спря да се движи. Дишаше тежко. Кушетката беше претърсена внимателно и върната на мястото й. Сега върху нея седеше жената, също с белезници, и не отделяше поглед от децата си.

Отново беше тихо. Едър мустакат полицай люлееше бебето и му се усмихваше.

Момиченцето, с руса коса, сини очи и побелели от страх устни, протягаше ръце към майка си и мъжът, който държеше детето, го сложи да седне на кушетката. Момиченцето отпусна главица в скута на майката и засмука палеца си. Жената нежно поглаждаше косата му, като се стараеше да не нарани деликатната кожа на детето с белезниците си.

Петгодишното момченце стоеше неподвижно в ръцете на третия полицай, заровило лице в рамото на непознатия мъж, обвило крака около кръста му.

Капитан Талийс се обади на „Бърза помощ“, а Уитмор прочете разрешителното за обиск пред изпадналата в апатия публика на фона на оплакванията на Аруба:

— Проклети копелета! Счупихте ми ръката!

Мъжът, който претърсваше кушетката, подаде бял плик на Сонора. Тя въпросително го погледна:

— Какво е това?

— Пари. Около… хиляда седемстотин двайсет и осем долара.

Сонора прочете адреса върху плика. Карл Стинет. Остатъкът от двете хиляди на Джой.

— Май ударихме джакпота.

Какво всъщност беше джакпотът, ако не пари?

Полицаят измъкна една снимка изпод възглавниците и трийсет и две калибров пистолет „Смит и Уесън“, както фокусник измъква заек от цилиндъра си.