Лин Хайтауър
Рекет (50)

50

Беше приятно да остане за малко сама, мислеше си Сонора, докато караше към Буун Каунти, което граничеше със Синсинати на крачка от дома. Беше откарала Сам и беше спряла до един банкомат; щяха да й трябват повече пари да нахрани Тим, отколкото да плати гаранцията за освобождаването му.

Докато караше на запад, заваля ситен дъждец, който затрудняваше видимостта й наред със спускащия се здрач. Светлините от фаровете на колите, идващи насреща, се отразяваха в мокрия асфалт.

Сонора скръцна със зъби. Най-големият й проблем беше да остане будна.

Видя знак за ремонт на пътя и намали скоростта. Нямаше да попадне в същия капан, в който се беше озовал синът й. Сви към Бърлингтън, после зави наляво и намали скоростта на седемдесет и пет. Единственото хубаво нещо в този град беше, че е много малък — дори тя успя да намери сградата на съда без особени затруднения.

Спря отпред, за да изчака Тим да обуе обувките си.

— Благодаря ти, мамо. Откъде ги взе?

— От твоята кола, която продължава да се води конфискувана.

— Ще мога ли да си я върна?

— Не и преди да сме проверили как стоят нещата с шофьорската ти книжка. Имаш късмет, че не са я разглобили на части, за да търсят дрога.

Тим се намръщи:

— Мислиш ли, че могат да го направят, преди да се върнем и да я вземем?

— Не. На път за насам спрях в „Деъри Март“ и купих един фотоапарат. Направих няколко снимки на колата така, че всички да ме забележат. Гарантирам ти, че с подобно действие не си спечелих приятели.

Той кимна. Завърза връзките на обувките си и я последва към паркинга. Беше очаквала да види покорно, изплашено момче и за пореден път осъзна каква мистерия са всъщност подрастващите младежи.

— Къде е нашата кола? — попита той, оглеждайки празния паркинг.

— У дома, в гаража. Дойдох със служебната кола.

— Защо така?

— Защо така ли? Тим, аз съм по средата на разследването на един отвратителен случай, връщам се от нощна акция.

— Преследвали сте убийците на семейство Стинет ли?

— Не мога да отговарям на подобни въпроси.

— Мамо!

— Да, Тим, точно тях преследвахме. Веднага щом те нахраня и отведа у дома, ще трябва да се върна в участъка.

— Изглеждаш много изморена.

— Аз съм изморена. Надявам се, че изпитваш чувство на вина.

Тим наведе глава:

— Да, чувствам се виновен.

— Добре. Защото втори път подобно нещо няма да се случи, хлапе. Ако трябва да ти наемам адвокат — което не знам дали изобщо ще искам да направя — ти сам ще му плащаш.

— Ще ти върна всичко до последния цент.

— Ще го направиш дори ако се наложи да продадеш колата си.

Той преглътна. Очевидно го беше улучила по болното място.

— Хайде, влизай в колата, Тим. Нали трябва да отидем да приберем приятелите ти?

Прегръдката, с която синът й я възнагради, беше неочаквана, внезапна, първата, която получаваше от месеци насам.

— Ти наистина си страхотна майка. — Той седна в колата. — Знаеш ли, мамо, можем да приемем това като натрупване на полезен житейски опит.

* * *

По време на пътуването Тим забавляваше Сонора и приятелите си с разкази за хрумналите му варианти за бягство от затвора в Буун Каунти. Трите момчета бяха страшно изгладнели и щастливи, че могат да си поръчат двойни сандвичи в „Макдоналдс“. Сонора, която беше наясно, че е невъзможно да се избяга от затвор, слушаше, без да коментира. Момчетата бяха премръзнали, паднали духом и прегладнели, затова присъствието на родител с достатъчно пари и желание да им плати вечерята беше горещо приветствано. Знаеше, че за страничен наблюдател те бяха почти мъже, но тя все още ги възприемаше като деца.

Те бяха удивително любезни, изпълнени с благодарност, горящи от желание да помогнат. Сонора, която отдавна беше разбрала, че е най-добре да не оставяш тийнейджъри без работа, се погрижи да им осигури. Когато спряха на бензиностанцията, Уолтър се зае да пълни резервоара с бензин, Тим провери налягането в гумите, а Брок почисти предното стъкло.

— И все пак трябваше да избягаш от онова проклето място — заключи Брок, когато Сонора спря колата пред къщата на момчето.

— Да бе, защо не избяга? — намеси се Уолтър.

— Защото реших, че е много по-лесно да се платят девет долара — отвърна Тим.

Това беше най-умното нещо, което Сонора чуваше от няколко часа насам.

Клампет и Хедър ги посрещнаха възторжено. Радваха се, че виждат Тим, но не по-малко се радваха на пълната с чийзбургери торба.

Сонора провери дали прозорците на кухнята са затворени и се сбогува с децата си. Двамата я изпратиха с широки усмивки.

— Дали ще ви покажат по телевизията? — полюбопитства Хедър.

— Може отново да ни включат в новините по Си Ен Ен.

— Поздравления, мамо — каза Тим.

— Благодаря. Вижте, няма да се върна преди… По дяволите, не знам кога ще си дойда. Така че се погрижете на сутринта да отидете на училище.

— Вече сме пропуснали половин ден — отбеляза Тим.

— Моля?

— Казах, че ще отидем на училище.

— Ще напиша извинителни бележки и за двамата. Тим, мога ли да разчитам на теб?

— О, да, разбира се!

— Освен това ми дължиш девет долара.

Той отвори портфейла си.

— Парите ми са все още тук. — Извади една петарка, три по един долара и седемдесет и пет цента и ги сложи в ръката на майка си.

— Благодаря. Заключете се.

— Зареди си пистолета — посъветва я на свой ред Тим.

— Да, да. Намерил се кой да ми дава съвети!

Не искаше да ги оставя сами. Спря на входната врата, обърна се и насочи пръст към сина си:

— Имаш на разположение двайсет и четири часа. Можеш ли да не се забъркваш в неприятности през това време?

— Разбира се, мамо. Няма нищо по-лесно от това.

Винаги се притесняваше, когато децата говореха така.