Лин Хайтауър
Рекет (37)

37

Сонора с раздразнение си помисли, че дори тук, в Кентъки, за който местните жители твърдяха, че е част от Юга, времето е отвратително като в Синсинати — ниско над земята се стелеше гъста воняща мъгла, която сякаш се просмукваше в дрехите и в кожата.

— Красиво е, нали? — подхвърли Сам — непоправимият оптимист.

Тя трябваше да признае, че независимо от времето околността беше невероятно красива. Шосето беше само с две платна. От двете страни зеленееха пасища. Вляво се издигаше грамадна тухлена къща от времето на Гражданската война. Към входната врата водеше тясна алея, покрита с чакъл. Вдясно се виждаше новопостроена конюшня с нова дървена ограда. Вляво — ограда от мрежа. По полето препускаха коне, наблизо пасяха крави. Откакто си купи кон, към конюшните проявяваше изключителен интерес, граничещ с маниакалност. Навремето обичаше, докато пътува, да поглежда през прозорците на къщите, които подминава, и да си представя обстановката вътре, а сега правеше същото с конюшните.

Шосето свършваше при Олд Франкфорт Пайк. Малка черна табела уведомяваше пътниците, че навлизат в историческа местност. Сам спря на банкета и разгърна пътната карта.

Сонора се огледа. Колегата й беше избрал идеалното място за паркиране. Не се виждаше жива душа. Нямаше кого да попитат накъде да продължат.

Вляво се виждаше гробище. Белите надгробни плочи се бяха наклонили и почти се допираха. Над тях беше разперил клоните си вековен дъб. Мястото беше тихо и спокойно и когато пролетта дойдеше, тук щеше да е прекрасно. Недалеч се издигаше баптистка църква, изградена с червени тухли, пред която се простираше идеално поддържана морава.

Сам заби пръст в някаква точка на картата и Сонора надникна през рамото му, преструвайки се, че разноцветните линии й говорят нещо. И двамата обаче знаеха истината.

— Тук трябва да завием надясно — заяви той.

— Сигурен ли си?

— На около два километра вляво трябва да има ресторант. От онези, в които предлагат барбекю.

Сонора отново се огледа. Вдясно се издигаше стара каменна ограда, построена от ирландски заселници преди Гражданската война, ако можеше да се вярва на надписа.

— Сам, признай, че отново сме се объркали!

Той се намръщи и вдигна поглед от картата.

— Посочените ориентири съвпадат. Ето, виж. Тук имаме църква, гробище…

— Не е възможно да открием ресторант на това забравено от Бога място.

— Това място не е забравено от Бога, Сонора, а се нарича Удфорд Каунти.

— Мислех, че трябваше да сме във Файет Каунти.

— Може би границата между двете области е някъде наблизо.

— Сам, изгубили сме се.

— Не сме.

— Трябваше да приемем предложението на колегата Уитмор и да се срещнем с него в Лексингтън.

— Защо да се разкарваме до града и после да си губим времето да се връщаме? Нима не искаш сама да огледаш мястото, преди да се захванем с онези негодници?

— Знаеш, че искам.

Телефонът на Марта Брукс иззвъня.

— Да, моля? — каза Сонора.

— Сладкарският цех ли е?

— Извинете, сър, но тази сутрин сладкарката се обади, че е болна и няма да бъде на работа. Можете ли да се обадите вдругиден? — Тя прекъсна връзката.

— Сонора! — възкликна Сам.

— Как не ме е срам! Да, виновна съм.

— Изобщо не трябваше да взимаш телефона на жената.

— О, извини ме, че се опитвам да спася живота на един свидетел!

Сам сгъна картата и включи двигателя.

— Как го правиш, между другото? — попита Сонора, докато прибираше телефона в чантата си.

— Кое? — Той се огледа и направи обратен завой. Потеглиха отново към Олд Франкфорт Пайк, после завиха надясно към „митичния“ ресторант, който вероятно нямаше да открият. В последното Сонора можеше да се закълне.

— Сгъни картата както трябва — подхвърли той.

— Това е качество, присъщо само на мъжете — да смачкват пътните карти на топка и да ги хвърлят небрежно на задната седалка на колата.

— Правил съм го един-единствен път.

Сам шофираше бавно. Тук къщите бяха по-малки, наредени покрай шосето. Подминаха някаква панелна сграда, която изглеждаше така, сякаш навремето в нея са предлагали едновременно зеленчуци, бира и резервни части за коли. Надписът на избелялата табела гласеше: „Оказион Флойд“. Все още не се виждаше и следа от ресторант, но затова пък шосето ги отвеждаше към местност, която един оптимист би определил като средно населена. Всичко друго, само не и ресторант.

— Ето. — Тонът на Сам беше снизходителен. — Ресторант „Гуд Оулд Дейз Барбекю“.

Сонора погледна през прозореца. Сградата беше нова — място, където не би се притеснила да влезе. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“. Заведението изглеждаше така, сякаш не беше отваряно с месеци, макар да нямаше вид на запуснато.

Отстрани беше паркиран бежов додж пикап. Шофьорът го нямаше. Сам спря колата на малкия паркинг между ресторанта и някакъв магазин за зеленчуци. Наблизо стърчаха две стари бензинови колонки. Едната все още работеше.

— Ето че стигнахме до ресторанта, който според теб не съществува. Единственото липсващо парче от мозайката е детектив Уитмор.

— Онова там може да е неговата кола.

— Може. Личното му превозно средство. Как мислиш, дали ще се срещнем тук, или ще разговаряме по радиостанцията? А може би ще трябвала изпратим факс и да уведомим момчетата, че сме на път.

— Чудя се как така не взехме твоя пикап.

Сам се замисли за миг:

— Просто не се сетих за подобна възможност.

Сонора огледа малкия правоъгълен паркинг с три пикапа и една кола.

— Обзалагам се, че тук приготвят страхотни сандвичи — подхвърли Сам и погледна към магазина за зеленчуци.

— Сандвичи.

— Не и когато си толкова изгладняла.

— На менюто, закачено на витрината, пише, че предлагат салата с пиле. Вземи ми нещо за хапване, става ли?

— А ти какво ще правиш?

— Ще позвъня у дома, за да проверя за някакви съобщения.

— Откакто тръгнахме, звъниш у вас през десет минути. Тим знае номера на мобилния ти телефон, нали?

— Да, знае го.

— Ела с мен. Който изяде последната бисквита, ще трябва да целуне готвача.

Само Сам беше в състояние да говори подобни неща.

— Не, благодаря.

Той сви рамене и слезе. Поколеба се, заобиколи колата, а Сонора свали стъклото, без да изпуска мобилния телефон:

— Какво има?

— Скъпа, нали се обади на всички болници в града, дори в затвора?

— Най-малко по два пъти.

— Престани да се тръшкаш. Може да ти се струва невероятно, но и аз съм бил на неговите години. Казвам ти, че синът ти е добре. Може и да се е забъркал в някакви неприятности, които в момента да му се струват невероятно сериозни… Като да е избягал от училище например, или нещо от този род. Сигурно спи, вместо да е на училище, а когато се събуди, ще се помотае малко, докато събере смелост да ти се обади и да признае вината си.

— Моите деца знаят, че при подобни ситуации буквално обезумявам от тревога.

— Не, скъпа. Тим най-вероятно се надява, че си прекалено погълната от този случай, за да забележиш отсъствието му.

— Виж какво, не съм от онези майки, които толкова се вживяват в работата си, че дори не забелязват дали децата им са се прибрали вкъщи! И не мога да намеря дори една извинителна причина, поради която синът ми да не ми се обади. Само трябва да вдигне проклетия телефон! — Произнесе последните думи през стиснати зъби.

— Знам. Ще видиш, че ще ти се обади, когато прецени, че моментът е подходящ. — Той се наклони към отворения прозорец. — Искаш ли да се върнеш у вас? Не си длъжна да стоиш тук и да се занимаваш с преследването на онези негодници.

— Не!

— Успя ли да поспиш снощи?

— Малко — излъга тя. Не можеше да му каже, че имаше проблеми със съня дори и когато тревогите й бяха далеч по-малки, отколкото в момента.

— Ще бъдеш ли в състояние да се съсредоточиш върху работата си? Тези момчета наистина са опасни. Не бива да се притесняваш за Тим, докато се опитваме да спипаме Аруба.

— Купи си проклетия сандвич и ме остави да се обадя. — Не искаше да го обиди, но тонът й беше доста рязък.

— Надявам се, че като си го изкарваш на мен, се чувстваш по-добре. Ще ми се да знам, когато страдам в името на добра кауза. — Усмихваше й се, докато й говореше, и Сонора наистина щеше да се почувства по-добре, ако беше възможно.