Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2


1

„Според сведенията, с които разполагаме, все още не сте направили последната вноска по погасяването на вашия заем. Ако парите са преведени, приемете настоящото известие за невалидно. Апелираме за вашето съдействие. Бъдете любезни да ни изпращате квитанциите за всяка вноска — това ще прекрати всякакви по-нататъшни строги действия от наша страна, включително въвличането на данъчните власти в разрешаването на подобни проблеми.“

Сега, след като всичко вече беше приключило, доколкото това би могло да се каже за определена случка или събитие, Сонора беше в състояние да се върне назад във времето и да определи точния момент, в който нещата взеха погрешен обрат. Понякога усещаше в себе си склонност да прехвърли вината върху нещастното стечение на обстоятелствата, да си мисли, че ако двамата със Сам не бяха дежурни през онази топла мартенска вечер, всичко щеше да бъде различно и нямаше да излезе от контрол.

Друг път си казваше, че се е справяла с много подобни случаи — точно толкова лоши, ако не и по-лоши от последния. Може би проблемът беше в самата нея, в нейната уязвимост. Кой знае. Може вината да не беше нейна — в крайна сметка животът е едно безкрайно пътуване. Пристъпваш напред и поемаш по избрания път, без да знаеш какво те очаква. Добро или лошо — никаква гаранция. Просто пътуване, което е трябвало да предприемеш.

Пътуване, започнало с едно телефонно обаждане — както обикновено става при полицейските служители.

* * *

Предишната вечер беше сънувала кошмар — ужасяващ и древен като първородния грях. Дали сънят й не беше пророчески или предупреждение, изпратено от неведоми сили? Когато на следващия ден телефонът иззвъня, Сонора беше забравила за този свой сън, увлечена в книгата, която четеше. Беше се изтегнала на кушетката, погълната от „Коринтянинът“ на Джорджет Хейър. В кухнята се носеше аромат на печено месо и сос за барбекю. Тя готвеше — събитие, което рядко се случваше. Клампет, нейният трикрак любимец със златиста козина, лежеше пред печката и охраняваше пържолите. Храната беше в пълна безопасност.

Петокласничката Хедър и Тим — наскоро навършил седемнайсет години, седяха пред телевизора и гледаха повторението на „Подобрения в дома“ в очакване на поредния епизод на „Семейство Симпсън“.

И двамата със сигурност имаха домашни, но преди двайсетина минути, когато Сонора вдигна поглед от книгата и ги видя — Тим, облегнат на възглавниците на дивана, и Хедър, преметнала крака през страничната облегалка на кръглото кресло, което й бяха купили от една разпродажба по случай рождения й ден — желанието за тишина и спокойствие надделя над необходимостта да изпълни родителските си задължения.

Мислено се поздрави за решението си. Човек трябва да се наслаждава на подобни кратки мигове на блаженство.

Неохотно остави книгата — време беше да приготви салатата. Надигна се от кушетката с намерението да свали от котлона тенджерката с ориза и в този момент телефонът иззвъня.

— За теб е — каза Тим и й подаде слушалката. Не знаеше кой бе по-изненаданият от двамата. Облегна се на кухненския плот, почеса с крак Клампет, а той й се отблагодари с радостно скимтене. На пода се виждаше мокра следа от кучешки лиги — признание за нейните кулинарни способности.

— Сонора?

— Сам, скъпи — не съм те виждала цели два часа!

— Искаш ли да дойда да те взема със служебната кола или предпочиташ ти да дойдеш на местопрестъплението?

Гласът му звучеше странно.

— Къде е, Сам?

— За нищо на света няма да го откриеш сама. Май ще е по-добре аз да дойда.

— Какво имаме този път?

— Убийство на цяло семейство. В дома им — с равен тон я осведоми Сам.

Сонора затвори телефона. Очите й срещнаха вперените в нея погледи на децата й. Деца на ченге на повикване. Предчувстваха, че се е случило нещо неприятно.

— На работа ли отиваш? — попита синът й. Тя знаеше, че в мига, в който излезе от къщи, Тим ще се залепи за телефона.

— Да — отвърна. — Вечеряйте без мен и се постарайте да оставите кухнята в приличен вид. Чуваш ли, Тим?

Хлапакът кимна.

— Може ли да си лакирам ноктите на краката? — запита Хедър.

— Може, но в банята, не тук. — Не че имаше някакво значение, беше по-скоро въпрос на принцип.

Сонора погледна към кушетката. Розовата тапицерия беше по-захабена, по възглавниците се виждаха петна от мастило и кучешки косми.

Грабна чантата си и изключи телевизора. Двамата намръщено я изгледаха.

— Вървете да вечеряте. Не забравяйте да нахраните Клампет. Хедър, ти отговаряш за него. — Беше сигурна, че ако каже на сина си, той ще забрави. — И заключете след мен. Разбрахме ли се?

Тим кимна:

— Да се нахраним и да заключим вратата. Зареди ли си револвера, мамо?

— Сам ще ме вземе. Ще си приготвя оръжието в колата.

— Включи телевизора.

— Сам си го пусни.

Пътьом грабна черното си сако и вратовръзката, която висеше на един стол, пристегна едната си маратонка и излезе да изчака Сам пред къщата.