Лин Хайтауър
Рекет (12)

12

Прачичото на Джой Стинет притежаваше от онези странни къщи, които първоначално са били провинциални домове, ала с постепенното разрастване на града се бяха оказали в неговите граници. Тези някога отдалечени парцели земя сега бяха ценени от хората, които искат да избягат от врявата и мръсотията на големия град, без всъщност да са далеч от него.

Сам спря колата на петдесетина метра от къщата. От едната страна на алеята се простираше провиснала телена мрежа, от другата — редица дървета.

Къщата беше малка, облицована с боядисани в жълто дъски. Сонора последва Сам, предпазливо изкачвайки се по тухлените стъпала, които някой беше измайсторил през добрите стари времена, но сега се губеха сред избуялите плевели. Лампата над масивната дървена порта беше включена. Няколко циментови стъпала водеха към малка веранда, пред която имаше процеп, пълен с гнили листа и вероятно с всякакви твари, при мисълта, за които Сонора направо настръхваше.

— В къщата е тъмно — отбеляза тя. Почувства се неловко. Ами ако са сгрешили адреса? И преди се беше случвало.

— Старецът сигурно си е легнал. — Сам я изгледа изпод око и почука на вратата.

Някакво куче залая, сетне нададе вой. Прозвуча някак панически, сякаш животното бе стреснато от дълбок сън и се чувстваше виновно, задето е напуснало поста си.

Двамата детективи зачакаха. Къщата беше заобиколена от дървета — дъбове, борове и ели, кленове — между които спокойно би могъл да се скрие човек с лоши намерения. „Вероятно през горещите месеци под сянката им е прохладно“ — помисли си Сонора.

Кучето престана да лае. Сам отново почука.

— Май чичото не си е у дома — подхвърли Сонора.

— Ще ти се.

Някой включи лампа в стаята вляво от входната врата — вероятно това помещение беше спалнята. Чуха се стъпки, резето изщрака.

На прага застана висок човек, който можеше да е на осемдесет или на осемстотин години. Носеше фланелена пижама на жълти и кафяви райета, върху която беше наметнал кафяв халат, и грамадни кафяви кожени чехли. Кокалестите му рамене и мършавото лице подсказваха, че старецът спокойно би могъл да качи поне двайсетина килограма, без това да се отрази зле на външния му вид. Но не изглеждаше немощен и отпаднал. Личеше си, че по-голямата част от живота си е прекарал на открито. Носеше очила с телени рамки, прошарената му коса беше късо подстригана.

— Кой ме безпокои по това време? — Треперливият му глас беше на немощен старец.

До него безшумно пристъпи басет с печални очи. Сам извади служебната си карта:

— Детектив Делароса, сър. Това е партньорката ми, детектив Блеър. От полицията в Синсинати сме. Търсим господин Франклин Уорд.

— Аз съм. — Мъжът нервно облиза пресъхналите си устни, заби поглед в картата на Сам, после я взе и я отдалечи, за да я разгледа. „Старческо далекогледство“ — каза си Сонора. Пръстите му трепереха, ръцете му бяха осеяни с тъмнокафяви петна, присъщи за възрастта му. Избърса очилата си с колана на халата, отново ги постави и зачете, като мърдаше устни — очевидно се опитваше да спечели малко време, за да се съвземе от изненадата.

Двамата детективи търпеливо чакаха. Също като не загрят двигател, ръцете на стареца не му се подчиняваха.

— Какво се е случило? — попита най-сетне. — Съвестта ми е чиста.

— Да, сър, не се и съмняваме. Страхувам се, че имаме лоши новини за вас. — Сам замълча.

— Тогава влезте. Не обръщайте внимание на кучето, не хапе.

Домакинът им направи знак да седнат на канапето, застлано със златиста покривка с пискюли. Изглежда, беше любимото място на кучето, понеже беше осеяна с къси косми. Франклин Уорд се настани на люлеещия се стол срещу тях. Седеше с изпънат гръб, сякаш беше глътнал бастун, ръцете му бяха отпуснати на коленете.

Сонора си помисли, че много прилича на нейния дядо. Беше едва двегодишна, когато той почина, но в съзнанието й беше запечатан образът на високия сух старец с очила с телени рамки и фланелена блуза, който я подхвърляше във въздуха и я наричаше „захарче“.

Привидното спокойствие на Франклин Уорд, който се опитваше да се владее, макар треперещите ръце да го издаваха, трогна Сонора, която беше свикнала на сълзи и истерични припадъци при подобни посещения. Вероятно минутите, през които старецът мълчаливо изчакваше да чуе ужасната новина, бяха истинска агония за него. Този път тя предостави на Сам неприятното задължение.

— Господин Уорд, имате ли близки, на които можете да се обадите, за да бъдат до вас в този момент?

Старецът кимна, стана и се приближи до телефона. Пръстите му трепереха, докато бавно набираше номера. Погледна Сонора и обясни:

— Имам племенница, която почти всеки ден ме посещава заедно с децата. Аз се грижа за коня й… Ало? Ало… Джой… — Уорд се заслуша. — О, включил се е телефонният секретар. — Той се намръщи. — Ще набера отново. Тя трябва да си е у дома по това време.

Сонора погледна умолително към колегата си и прошепна:

— Направи нещо.

Сам отвърна на погледа й, стана и посегна към телефонната слушалка.

— Ще набера номера отново. Или може би ще е по-добре вие да го наберете — каза Уорд.

— Господин Уорд, тук сме във връзка с вашата племенница.

Старецът погледна Сам така, сякаш детективът криеше някаква непосредствена заплаха за него, и промълви:

— Ще поседна.

Сам затвори слушалката.

— Господин Уорд, кога за последен път говорихте с племенницата си?

Възрастният мъж отново облиза устни:

— Вчера следобед… Всъщност тази сутрин — тя ми се обади с молба да прибавя малко царевично олио към храната на Абигейл. Така се казва кобилата й. Обикновено Джой я храни, но напоследък двамата с Карл имат проблеми и аз й предложих да поема изцяло грижите за Абигейл, докато нещата се оправят.

— Какви проблеми? — попита Сонора.

Уорд неохотно отвърна:

— Финансови. Карл е строителен предприемач. Един от основните му клиенти се разори и Карл не получи парите, които въпросният човек му дължеше. Семейството им имаше и някои допълнителни разходи покрай бебето. Изведнъж сякаш всичко тръгна на зле за тях. Знаете, подобни неща се случват. Карл и Джой са добри… Моля ви, кажете какво се е случило.

— Господин Уорд, трябва да ви съобщя, че с племенницата ви се е случило нещо ужасно.

— Мъртва ли е?

— Да, мъртва е.

Уорд свали очилата си и отново започна да бърше стъклата им с колана на халата.

— Катастрофирала ли е? Карл вкъщи ли си е?

— Господин Уорд, племенницата ви е била убита.

— Убита?

— Да.

— Но как е възможно?!

— Някой е влязъл с взлом в къщата им.

— Сигурна ли сте, че става въпрос за същите хора? Джой и Карл имат прекрасна къща в един от новите квартали… Не си спомням името, но улицата се казва… — Той отвори чекмеджето на близкия шкаф, извади Библия и я запрелиства. — А, ето — „Едрингтън Корт“.

— Господин Уорд, не сме сгрешили.

— Ами децата? Карл?

Сонора погледна към Сам. Защо все тя трябваше да съобщава лошите новини?

— Господин Уорд, никой от тях не се е спасил.

— Какво искате да кажете? Че… всички са убити ли?

— Всички, с изключение на бебето. Момиченце на около три месеца.

— Не мога… Просто не мога да повярвам! — От очите на стареца рукнаха сълзи. — Какво, за бога, се е случило?

— Точно това се опитваме да разберем, господине. Някой е влязъл в къщата и е убил всички. Оцеляло е само бебето. Племенницата ви е успяла да скрие детето под леглото и така е спасила живота му. Сър, има ли някой друг, на когото бихме могли да се обадим, за да дойде при вас?

— Джой беше единствената ми близка.

— Можем да повикаме социален работник.

— Госпожа Кавано живее наблизо. Тя ме наглежда и три пъти в седмицата ми носи вечеря. Ако имам нужда от помощ, ще й се обадя.

— Ще останем да я изчакаме. Ще ми продиктувате ли номера й?

— Не си го спомням. На стената в кухнята е закачен лист с телефонни номера. Нейният също е записан там.

— Аз ще се обадя — каза Сам.

„Отново се измъкна“ — гневно си помисли Сонора и попита:

— Господин Уорд, искате ли да ви донеса чаша вода? Или да приготвя кафе…

Старецът не отговори, сякаш внезапно беше изключил. Ужасната новина го беше разтърсила.

Отначало Сонора беше склонна да си мисли, че с напредването на възрастта старецът най-вероятно е станал по-уязвим, но сега се питаше дали не се е случило тъкмо обратното — може би богатият житейски опит го беше направил по-устойчив на подобни сътресения.

Очите му приличаха на празни прозорци, тялото му излъчваше болезнено напрежение. Нямаше ридания, клетви… Само мъчително приемане на реалността. И преди се беше сблъсквал със смъртта на близки хора. Единственият признак на слабост бяха сълзите му.

Беше последният оцелял от рода. И бебето, разбира се.

Въпросите останаха неизречени. Сонора осъзна, че ще й се наложи да дойде тук отново. Нетърпеливо скръцна със зъби, отново я обзе познатото усещане, че времето й се изплъзва.