Лин Хайтауър
Рекет (36)

36

Сонора обикаляше из супермаркета „Деъри Март“, проправяйки си път сред тълпите хора, пазаруващи на връщане от работа. Чудеше се дали ще открие нещо, което да приготви за вечеря. На децата им беше омръзнало да се хранят с полуфабрикати.

Искаше й се да купи нещо, което се приготвя бързо и лесно, за да може да вземе гореща вана и да си легне рано. На следващата сутрин трябваше да стане в ранни зори, за да пропътува разстоянието до Кентъки. Би трябвало да бъде развълнувана… но не беше.

Тя се спря на бекон. Но щеше да го сервира без домати. Може и да не беше най-добрата вечеря на света, но не беше и най-лошата. Щеше да купи любимия чипс на децата. Вярно, че не беше здравословно, но затова пък щеше да ги засити. Освен това беше прекалено уморена, за да мисли за друго. Дали пък да не приготви супа? Къде ли са пакетите с готови супи? Супа и сандвич — меню, по-подходящо за закуска, но пък определено хранително, поне според рекламите на супите „Кембъл“.

Взе едно пакетче супа и се нареди на опашката, която не помръдваше. Жената, която в момента плащаше, поиска цигари „Марлборо“, но цял стек. След като изпълниха поръчката й, тя реши, че иска да си купи лотарийни билети. Сонора скръцна със зъби и сви юмруци. Мразеше да чака хора, които купуват лотарийни билети и цигари тъкмо когато опашките на касите са най-големи.

Може би именно това ги караше да се чувстват щастливи. Ето, тази жена изглеждаше щастлива — първия щастлив човек, когото виждаше в „Деъри Март“.

Загриза нокътя на палеца си. Помисли си, че предпочита да умре, отколкото да чака реда си на опашка, която едва се движи.

„Искам да умра. Хей, вие! Всички, на които им се умира, да вдигнат ръка!“

Зачуди се какъв ли щеше да бъде процентът на гласувалите „за“. Сигурно нисък, но дълбоко в себе си беше сигурна, че би могъл да бъде и невероятно висок. Което показваше, че започва да превърта.

* * *

Беконовите хапки бяха любимите на Хедър. Дали Тим щеше да остане очарован или не, нямаше значение, тъй като още не се беше прибрал.

Сън. Гореща вана. Почивка… Абсурд!

Беше първата вечер, в която й се спеше, и тя наистина заспа на кушетката. На сутринта трябваше да стане много рано и да се впусне в преследването на двамата отчаяни и опасни убийци.

Това беше нощта, в която синът й не се прибра у дома и дори не се обади по телефона, за да я предупреди. Нощта, в която първородният й син беше предпочел да изчезне.

Сонора — майка, ченге, жена със здрав разум, но със силно развинтена фантазия — си представяше какво би могло да му се е случило. Списъкът с вероятностите беше дълъг колкото и онзи с нещата, който щяха да му се случат, щом се окажеше у дома в безопасност.

Към полунощ — часа на вещиците — Сонора остави Хедър да спи и се качи в колата заедно с Клампет, за да си има компания, докато обикаля улиците да търси сина си.

Беше позвънила навсякъде — в болниците, в затвора. „Липсата на новини е добра новина“ — тази перла на мъдростта излезе от устата на един дежурен служител в централния затвор.

Сонора спря на червено и включи отоплението. Беше хладно, но си беше облякла дебела блуза. Клампет, който пътуваше на задната седалка, понечи да се прехвърли отпред, на мястото, на което щеше да седне Тим, в случай че изобщо го откриеше. Шофираше бавно покрай нощните клубове и покрай други места, където се надяваше, че няма да зърне сина си. Къде, по дяволите, беше този калпазанин?

Градът беше притихнал. Тя трябваше да е в леглото си, както и двете й деца. Затвори очи. Чувстваше се самотна й притисната до стената. Струваше й се, че няма сили да продължи. Светофарът се смени на зелено. Завъртя копчето на радиото и намери станция, по която излъчваха само блусове.

Запита се какво ли прави Гилейн в този момент. Може би е нощна смяна… Поколеба се дали да не му се обади и да го помоли да й помогне с издирването, но се отказа.

Никога преди не беше допускала в главата й да се въртят подобни черни мисли. Стомахът й болезнено се свиваше от притеснение — сякаш страдаше от язва. В гърлото й беше заседнала буца — и това усещане вече й беше познато като собственото й отражение в огледалото.

Мислите й я плашеха. Синът й не беше в безопасност, почти беше сигурна в това.

Още един светофар на червено. От едната й страна спря нова кола с тъмни стъкла. Сонора не виждаше шофьора, но не можеше да се отърси от усещането, че той я наблюдава. Когато светна зелено, побърза да потегли.

Другият автомобил също потегли — движеше се редом с нейния. Тя даде газ и погледна таблото. Стрелката на скоростомера показваше, че се движи със сто и двайсет километра в час. Другата кола изостана. Сонора задържа за секунда високата скорост и рязко натисна спирачките. Отново червен светофар. Клампет, който се беше прехвърлил отпред, се плъзна и се удари в таблото. Тя го хвана за козината и го задържа. За няколко секунди колата й залъкатуши по платното.

— Извинявай, Клампет.

Кучето близна ръката й.

Мобилният й телефон иззвъня и тя го сграбчи:

— Тим, ти ли си?

— Детектив Блеър?

— Кой се обажда?

— Извинете. Джак ван Оуен е. Току-що чух съобщението, което сте оставили във връзка С Бартън Кинкъл.

— О!

— Позвъних у вас. Събудих дъщеря ви. Извинете, но в съобщението казвате, че е спешно. Някъде из града ли сте?

— Да.

— Искате ли да пием кафе в „Дени“?

Предпочиташе всичко друго пред перспективата да се прибере у дома и да се притеснява за Тим.

— Разбира се — побърза да отговори.

* * *

Сонора седна в едно сепаре и си поръча кафе и портокалов сок. Въпреки че час по час поглеждаше към вратата, Оуен неочаквано изникна пред нея. Едва го позна — носеше джинси и синьо яке. Изглеждаше дяволски добре за човек, пенсиониран по инвалидност. Той й се усмихна и седна срещу нея. Дали заради трапчинките или заради самоувереността му, но сервитьорката се появи на мига.

— Няма ли да хапнете нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

— Аз пък умирам от глад. Моля ви, правете ми компания.

На този човек бе невъзможно да откаже. Чаровната му усмивка отново грейна. За пореден път Сонора изпита усещането, че Ван Оуен я чете като отворена книга. Той си поръча обилна закуска, а тя — картофени палачинки. Въглехидратите действаха успокояващо. Тя имаше нужда от успокоително.

— Разстроена сте — каза го кротко. Даваше й възможност да сподели, проявяваше съчувствие. Но дистанцията помежду им се запазваше. Нямаше чувството, че й се натрапва. По-скоро й прозвуча като покана.

— Тази вечер синът ми не се прибра у дома.

— А! — Ван Оуен й намигна. — Случва се с всички юноши на неговата възраст. Позната история.

— Имате син ли?

Той кимна и попита:

— На колко години е синът ви?

— Тим е на седемнайсет.

— Има ли шофьорска книжка?

Сонора кимна.

— Знам как се чувствате, Сонора. — Стори й се, че Ван Оуен ще докосне ръката й, но в последния момент той се отказа от намерението си. — Знам, че се чувствате така, сякаш е настъпил краят на света, но грешите. Подобни неща се случват всеки ден.

— Това не ми помага да заспя.

Палачинките пристигнаха, после сервитьорката изпълни и неговата поръчка.

— Чуйте ме, Сонора. Правите всичко по силите си за своите деца, но настъпва момент, в който трябва да ги оставите да поемат по пътя си. Леко да се дистанцирате.

— От сина ми ли?

— Това не е грях, а необходимо условие в борбата за оцеляване. Правите каквото можете и продължавате живота си.

— Невъзможно. — С отвращение се втренчи в палачинките. Толкова беше разтревожена, че не можеше да хапне нито залък.

— Не е невъзможно. Просто е дяволски трудно.

Сонора отпи от кафето си. Беше започнало да изстива. Очевидно не притежаваше вълшебното излъчване на Джак ван Оуен, защото сервитьорката не се появи, за да допълни чашата й.

— Какво ще ми кажете за Кинкъл?

— Бартън Кинкъл? — Ван Оуен поръси сол и черен пипер върху рохките яйца в чинията си. — Не го познавам. Кинкъл не е ли фамилното име на сестрата на Аруба?

— Бартън е техен племенник.

— И той ли е побъркан като Аруба?

— Не съм чула подобно нещо.

— Мога ли да ви дам един съвет?

— Във връзка с Кинкъл ли?

— Крик ми каза, че утре се каните да заловите Аруба.

— Да.

— Върнете се у дома и вземете някакво приспивателно. Гарантирам ви, че синът ви ще се прибере вкъщи до двайсет и четири часа.

— Не мога да седя със скръстени ръце и да се надявам — промълви тя, но колкото и да е странно, му повярва. Такъв беше ефектът, който оказваше върху нея.

— Искате ли да го потърсим заедно? Все още познавам доста хора. Ще поразпитам и вероятно скоро ще го открием.

Сонора не обичаше да й правят услуги, но сега ставаше дума за детето й. За него беше готова на всичко. Освен това човекът срещу нея беше не друг, а легендарният Джак ван Оуен.

— Имате ли време?

— Колкото щете — нали вече не работя.