Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2

История

  1. — Добавяне

30

Сонора отби вляво от главното шосе и подкара покрай облицованите с ламарина бараки на импровизирания индустриален парк. В далечината видя светещ надпис: „Кухнята на Джуди“. Идеята не беше лоша. Вероятно Джуди имаше голяма клиентела — хората, работещи в този район, все някъде трябваше да се хранят.

— Пристигнахме — отбеляза Сам и се опита да погледне през стъклото. Светлините на уличните лампи се отразяваха от мокрия асфалт. — Май навсякъде е затворено.

— Казах ти, че става въпрос за кулинарен магазин с пристроено кухненско помещение, в което през нощта Марта Брукс приготвя сладкиши.

— Какви сладкиши?

— Откъде да знам?

— Може да ни почерпи с някоя бисквита.

Сонора даде ляв мигач и докато колата се изкачваше по стръмния хълм, промърмори:

— Ще трябва да завием и да се върнем.

Зад сладкарския цех бяха подредени метални контейнери. Сонора имаше лоши спомени, свързани с контейнерите. Тя паркира до един от тях. Забеляза, че пред сградата в края на пресечката разтоварват камион. Кварталът притежаваше лустрото, което дава преуспяващият бизнес. Тук-там прозорците на сградите светеха, но, общо взето, наоколо беше истинско мъртвило. Ясно беше защо внукът на Марта си е купил пистолет. „Явно младежът не е вчерашен“ — помисли си Сонора.

Сам почука на алуминиевата рамка на остъклената врата, която предполагаха, че води към кухнята. Зачакаха.

— Може да сме сбъркали вратата.

— Вътре има някой. Виждам слаба светлина и чувам музика. Почукай отново, Сам.

Този път почукването беше по-силно и настойчиво. Сам промърмори:

— Музиката спря.

Отново изчакаха. Накрая вратата се открехна. До слуха на Сонора достигна шепот.

— Не се страхувайте. Ние сме от полицията. Изпраща ни Кийтън Даниълс — годеникът на Труди… — Как ли й беше фамилията? — Труди учителката.

Тя упорито избягваше погледа на Сам. Беше много странно след толкова време да произнесе на глас името на Кийтън.

— Труди учителката — измърмори Сам, но това подейства на хората вътре като вълшебна думичка.

Вратата се отвори и на прага застанаха жена и високо мършаво момче.

— Може ли да ми покажете служебните си карти? — попита жената. Трябваше да отвори стъклената врата, за да вземе картата на Сам; Сонора забеляза, че дългите й пръсти треперят.

Беше обикновена жена с обло лице. Гъстата й черна коса, вече прошарена, беше прибрана в хлабав кок на тила и откриваше широкото чело. Черните й очи бяха топли. Всъщност Марта Брукс беше хубава. Веждите й бяха плътни и извити, на закръглената брадичка се виждаше трапчинка.

— Казвам се Марта Брукс. — Усмихна се тя. Престилката, препасана над дрехите й, беше изцапана с мляко и брашно. Единственият накит, който жената носеше, беше венчалната й халка. — Това е Дейви, моят внук и ангел-пазител.

Сам протегна ръка на момчето. То се поколеба, сякаш не беше свикнало да общува с непознати. Накрая обаче се здрависа със Сам и отстъпи встрани, за да им направи път да влязат.

Дейви носеше маркови спортни боти. Джинсите му бяха толкова широки, че се крепяха на кръста му само по магия. Под ризата му се виждаше тениска с къс ръкав, навлечена върху друга тениска, само че с дълъг ръкав. Косата му, фиксирана с гел, беше боядисана в розово от двете страни, а по средата — в жълто и зелено. Приличаше на дъга след дъжд. За голяма изненада на Сонора Дейви имаше обица само на едното ухо — нещо нетипично за младежи с пънкарски прически. Когато човек го погледнеше, сякаш виждаше само лакти и крака, с които момчето сякаш не знаеше какво да прави. То поздрави Сонора с плътен монотонен глас.

Марта Брукс засияваше всеки път, щом погледнеше към внука си. Не би могла да изглежда по-горда, дори ако току-що им го беше представила като новоизбрания младежки президент на Харвардския университет. Сонора си помисли, че на света няма нищо по-прекрасно от баба, която безумно обича внука си. Жената върна картата на Сам:

— Много ви благодаря, че дойдохте. Моля, влезте.

Поведе ги по тесния коридор. Подминаха нещо като миниатюрен килер, в който държаха кофи, парцали, разни съдове и огромни кутии с почистващи препарати. Бабата и внукът едновременно погледнаха към посетителите със смесица от облекчение и страхопочитание. Личеше, че са изплашени.

— В момента приготвяме сладки топчета с пълнеж с бърбън — обясни Марта Брукс.

Сам любопитно я изгледа.

— Сериозно? Какъв бърбън използвате?

Тя се усмихна:

— Ако бяхте от Кентъки като мен, щяхте да знаете, че има само една възможност.

Само преди две минути тази жена трепереше от страх и не смееше да отвори вратата, а сега флиртуваше.

— Познатата магия на Делароса — измърмори Сонора. Знаеше, че Сам ще я чуе, и й беше ясно, че крайната му цел са сладкишите.

— „Мейкърс Марк“ — отвърна той с тон, който отхвърляше всяка друга възможност.

Марта застана зад един огромен плот, който заемаше по-голямата част от помещението. Избърса ръце в престилката си.

— Не може да сте от Кентъки.

— Напротив, мадам, оттам съм. Роден съм и съм израснал в западната част на щата — в градчето Оуенсбъроу.

— Аз съм от Оуенсбъроу!

— Какво съвпадение! — Той хвана ръката й и силно я разтърси. — И какво ви е довело в Охайо?

— Съпругът ми. — Жената забеляза, че детективката оглежда претъпканите шкафове, и побърза да се извини: — Това са готови храни.

Сонора кимна. Беше шокирана. Огромни замразени рола от телешко месо бяха оставени върху плота, за да се размразяват за сутринта. До месото бяха подредени шоколадови бисквити, черешов и ябълков пай, всички купени от супермаркет „Крьогер“. До този момент тя не предполагаше, че парчето пай, което си поръчваше в някой ресторант, най-вероятно е закупено от близкия магазин. За миг се запита каква ли е действителната цена на едно парче.

— Мисля, че шоколадът вече е напълно разтопен — отбеляза Дейви.

— Ще го разбъркаш ли, момчето ми?

Дейви отиде до огромната газова печка, хвана гумената бъркалка и започна да бърка кафявата смес в металния съд с двойно дъно.

— Имате ли нещо против да работя, докато разговаряме? До неделя трябва да направя шестстотин топчета.

— Не, разбира се — кимна Сам.

— Ето там има два стола. — Домакинята надделя над бизнес дамата. — Дейви, миличък, свали съда от котлона. Ще спрем за няколко минути, а ако междувременно шоколадовата смес се втвърди, отново ще я загреем. Вземи тези ръкохватки, скъпи, иначе ще се изгориш.

Дейви изпълни нареждането на баба си с вид на човек, който е вършил тази работа стотици пъти. Извади от шкафа чинийка и подреди в нея шест деформирани шоколадови сладки.

— Не знам откъде да започна — рече Марта Брукс.

— Не се притеснявай, бабо. — Момчето предложи сладките първо на Сонора, после на Сам.

Марта се изчерви:

— Миличък, не им предлагай от дефектните, дай им от по-хубавите.

Според Сонора Дейви се справяше чудесно с ролята на домакин. Не би и помислила да се оплаче.

— Тези са идеални — обади се Сам. — Направо са чудесни.

Наистина бяха. С големина на яйце, покрити с шоколад и с пълнеж с бърбън, поръсени със счукани орехови ядки. Сонора отхапа й зъбите й изтръпнаха от сладост. Почувства, че шоколадовата глазура се разтапя в пръстите й. Извади бележника си и се настани от другата страна на плота.

— Уплаши ни убийството на онова семейство.

Дейви, който стоеше до баба си, кимна:

— Знаехме, че ще се случи.

— Дейви, не знаехме какво именно ще се случи, но ни беше известно мястото.

Момчето прилежно покри с восъчна хартия плота.

— Как разбрахте? — полюбопитства Сонора.

Погледът на Сам сякаш й казваше: „Първо изслушвай, после разпитвай“. Тя се премести така, че да не се налага да гледа към него.

— От човека, който ми позвъни — отвърна Марта. — От службата за осребряване на чекове.

Сам вдигна вежди:

— Къде е тази служба?

— На „Делани Роуд“.

— Сигурно сте виждали рекламите им по телевизията — намеси се Дейви. — Онези, в които се казва, че ще ти осребрят чека и ще ти дадат парите в брой, а вие ще внесете парите впоследствие, когато ги имате. Имат офиси навсякъде.

Сонора се замисли. Как бе възможно жена като тази, чиито семпли дрехи бяха закупени от сравнително скъпи магазини, жена, чийто внук можеше да си позволи да носи маркови джинси, обувки и тениски на стойност около четиристотин долара, да е попаднала в мрежите на онези мошеници?

— Толкова ме е срам! — призна Марта Брукс.

— Просто им разкажи, бабо, или аз ще го направя.

— Моля ви, не си мислете, че съм от хората, които не си плащат сметките.

— Наличието на пари в брой е главният проблем в разработката на всеки нов бизнес — обясни Дейви.

Марта го потупа по ръката.

— Трябваше да се обърна към съпруга си за помощ…

— Не, не трябваше! — войнствено заяви внукът.

— Цял живот съм мечтала да започна собствен сладкарски бизнес. Преди три години реших, че съм чакала достатъчно дълго. Бях отгледала децата си, бях съхранила дома си, беше време да направя нещо и за себе си. Само че никой не ме взе насериозно! Собствените ми деца, на които помогнах да завършат колеж и да започнат да градят кариери, се шегуваха с мен. „Мама и нейните сладкиши!“ — възкликваха иронично.

— Но затова пък винаги са първи, когато стане въпрос да похапнат въпросните сладкиши! — намеси се Дейви. — Особено леля Вай.

— Дейви, скъпи. — Момчето веднага омекна и това впечатли Сонора. — Съпругът ми беше най-лош от всички. Стана невероятно ревнив по отношение на времето ми. За бога! Женени сме от трийсет и осем години! Няма значение. Омръзна ми да се разправям с тях и реших да започна сама. Никой не знаеше до деня, в който получих голяма поръчка за хиляда и двеста топчета с пълнеж с бърбън и два пая с портокал. Тогава Дейви ми се притече на помощ.

— Избягах от училище за два дни.

— Шшт, скъпи, това си е наша тайна. — Марта отвори бутилката „Мейкърс Марк“ и Сонора долови миризмата на бърбън.

— Оттогава не съм му разрешавала да отсъства от училище. Ще завърши тази година с много добър успех.

— Може би. — В гласа на Дейви пролича колебание.

— Можеш да го постигнеш, скъпи, само трябва повече да се изявяваш. — Марта наля бърбън в крема, който приготвяше, разбърка го, после започна да оформя топки и да ги подрежда върху восъчната хартия. — Та натъкнах се и аз на следния проблем — трябваше да купувам продукти, а не можех да очаквам печалба, докато не изпълня поръчката, затова се възползвах от услугата, която онези хора предлагаха. Веднага получих парите — точно както ми бяха обещали, само че не ми позволиха да внеса сумата, когато спечелих достатъчно, за да мога да я върна.

— Не са ви позволили ли? — възкликна удивено Сам.

Тя поклати глава:

— Точно така, сър. Чували ли сте нещо подобно?

Сонора си помисли, че историята й е позната.

— Те искат да ви вкарат в по-големи дългове, а не да им върнете онова, което са ви заели.

— Казах й, че нямат право — обади се Дейви.

— Аз пък отвърнах, че на практика нещата стоят именно така.

Сонора смръщи вежди.

— Какво точно ви казаха?

— Нека да помисля. — Марта оформи поредната топка. — Отидох на адреса на фирмата, защото се страхувах да не се натъкна на някой свой познат. Момичето на информацията беше много любезно първия ден, когато поисках заем. После обаче някакъв човек започна постоянно да ми звъни по телефона, дори още преди срокът за изплащане на заема да е влязъл в сила, и да ми обяснява, че незабавно трябва да отида в офиса им и да платя процент върху лихвата. Опитах се да обясня, че все още не би трябвало да плащам нищо, но той ме заплаши, че ще се обади на шерифа и ще си имам проблеми. — Ръцете й отново затрепериха.

Сонора усети, че стомахът й се свива от гняв.

— Бях много разтревожена, обаче Дейви ме успокои, че той ще отиде да плати вместо мен — имаше малко пари, които беше спечелил с групата си. Той свири на китара в един състав на име „Дед Хед Девилс“. Чували ли сте за тях?

Сонора със съжаление призна, че не е чувала. Сам отхапа от поредния сладкиш. Как можеше да отхапе толкова голямо парче, без да му се повдигне?

— Свирят на тържествата в различни училища. Тази година на конкурса за най-добра група излязоха трети, макар че заслужаваха първо място.

— Бабо! — извика Дейви, но си личеше, че неговото мнение не се различава от това на баба му.

— Та Дейви отиде да плати, но след три дни онзи човек отново ми позвъни. Този път нямахме пари за поредната вноска. Мъжът започна да ми крещи, накрая ме предупреди да следя вестниците и да видя какво ще се случи на „Едрингтън Корт“ и че може би след това ще реша да им платя. И ме нарече… — Гласът й прегракна от вълнение и тя сложи длан на челото си. — Нарече ме „мошеничка“ и ме предупреди, че горчиво ще съжалявам, ако не платя.

Сам стана, намокри една салфетка и я подаде на Марта Брукс, за да избърше крема от челото си. Сонора знаеше, че постъпката му е продиктувана от необходимостта да прави нещо — тя се чувстваше по същия начин. Дейв ги гледаше с огромно облекчение и Сонора разбра колко уплашени и самотни са били баба и внук, притиснати до стената. И това чувство й беше познато.

Момчето процеди през зъби:

— Ако тези негодници само се опитат да стъпят тук, ще си имат работа с мен.

Отвън се чу затръшване на врата на кола. Всички подскочиха.

— Не мърдайте! — нареди Сам и извади пистолета си. Кимна на колежката си. — Ти ще ме прикриваш.

Сонора извади от чантата оръжието си и последва Сам по тесния тъмен коридор. Хвърли бърз поглед назад към кухнята. Марта Брукс беше притиснала с длан устата си, но Дейви почти подскачаше от възбуда.