Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сонора Блеър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Debt Collector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Лин Хайтауър. Рекет

Американска. Първо издание

ИК „Санома Блясък“, София, 2012

Коректор: Яна Лекарска

ISBN: 978-954-399-012-2

История

  1. — Добавяне

40

„Излиза“ беше условно казано. Кинкъл не просто излизаше от ресторанта, той се плъзгаше между масите на път към изхода, притиснал плътно лакти към тялото си. Главата му беше сведена като при човек, свикнал да остава незабелязан от околните.

Беше по-слаб, отколкото си го представяха. Джинсите му бяха големи, крачолите се разширяваха в долната си част и напомняха на стила на обличане през седемдесетте години. Беше облечен в мръснокафява фланела с леке на гърба, на главата си беше сложил червена шапка с козирка. Носеше очила с телени рамки. Погледа на Сонора светкавично обходи лицето му. Спря се върху белезникавия белег от едната му страна. Изглеждаше млад — би му дала не повече от двайсет и пет години и в никакъв случай трийсет и. Отново изпита съжаление към него, без да има причина за това.

Нищо неподозиращият Кинкъл се приближи до колата си.

Сам пристъпи зад него. Ръката му се плъзна към кобура на пистолета, закачен отзад на колана. Той блъсна младежа и го блъсна към калника на колата:

— Полиция. Сложете ръце върху капака. Ръце върху капака!

Кинкъл замръзна от изненада и страх. Сам изви ръцете му в лактите и ги вдигна върху капака на колата.

— Вие ли сте Бартън Кинкъл? — Уитмор извади полицейската значка. Гласът му звучеше остро. Патрулните коли заобиколиха участъка. Бяха много, сините им лампи святкаха, сирените виеха. Полицията в Лексингтън беше възприела много насериозно задачата да окаже подкрепление.

Кинкъл мълчеше.

— Попитах ви нещо. Вие ли сте Бартън Кинкъл? Намерете личната му карта. — Последните думи бяха отправени към Сам.

— Да, аз съм Бартън Кинкъл. — Приятен тенор с ванилов привкус.

— Не ви чух добре. — Сам срита Кинкъл, принуждавайки го да остане разкрачен.

— Да, сър, аз съм Бартън Кинкъл. Какво съм направил?

— Господин Кинкъл, имате право да запазите мълчание…

Сам бутна главата на Кинкъл надолу и нареди:

— Обърни лице към мен, Барти.

— … имате право да…

— Сър?

— Извърни лицето си към мен, синко, ако не искаш да ти сложа белезници.

Кинкъл бавно се извърна. Лицето му беше бледо като платно, устните му — посинели от шока.

— Но какво съм сторил? Моля ви, кажете ми какво съм сторил!

Очите на Кинкъл се наляха със сълзи. Сонора поклати глава, докато наблюдаваше как Уитмор набутва Барти в колата си. Нима беше възможно този невзрачен, дребничък младеж да бъде отговорен за бруталното убийство на семейство Стинет?

Обзе я познатото разочарование. Често ставаше така. Трогателни дребни мъже се опитваха да докажат на самите себе си колко големи и значими са чрез извършването на някое ужасно престъпление. Продължи да се взира в Кинкъл. Дали това наистина беше човекът, когото търсеха?

Сам й хвърли поглед през рамо и кимна към „Таурус“-а.

— Карай след нас, Сонора.

Поне един от двамата даваше всичко от себе си в изпълнението на тази акция. Тя кимна.

— Добре, само че не ме изгубвайте. Не познавам града.

Сам й махна и седна на задната седалка до Кинкъл. Искрено се надяваше, че младежът няма да прояви непокорство. Прииска й се да го има на свое разположение, да го вкара за разпит в зала едно. Беше сигурна, че за по-малко от час щеше да го накара да проговори.