Джонатан Баркър
И пета ще умре (99)

99.
Гейби

Ден четвърти, 8:03 ч.

Гейби Дийгън лежеше в леглото и следеше постовете в Инстаграм.

Някой беше направил хаштаг #ЛилиДейвисМемориал и той бързо се запълни със случайни снимки на Лили от разни хора в училище — такива, които тя не познаваше и които не познаваха Лили. От това на Гейби й се гадеше.

Какво им даваше право да си завират носовете сега?

В хаштага имаше многобройни постове от Али Уинърс и Мейгън Плантс. И на двете не им пукаше, докато Лили беше жива, а сега изведнъж се държаха като нейни най-добри приятелки! При последната им среща една с друга Али каза на Лили, че косата й е като мише гнездо и трябва да иде на истински стилист и да забрави за фризьорката в мола. Миналата година Мейгън взе бельото на Лили от шкафчето й в час по физическо и го скри в училищната библиотека. Гейби и Лили прекараха почти час в търсене и ги наказаха, задето пропуснаха четвъртия час. Кифли и кучки, такива бяха. Но публикациите им не бяха най-лошото от всичко — тотални непознати публикуваха снимки и някои от тях бяха ужасни. Имаше такива от галерии Лий. Имаше даже селфита с табелата пред галерията! @EddieKnowsStuff в Западна Вирджиния публикува снимка на Бъфало Бил от онзи стар филм „Мълчанието на агнетата“, с надпис „Тя НЕ сложи лосиона в кошницата“!^[1] Не някой неин познат, просто някакъв гадняр, на когото трябваше да му отнемат правото да публикува в социалните мрежи.

В академия Уилкокс организираха бдение на свещи за тази вечер. Гейби не беше сигурна дали й се ходи. Какъв смисъл имаше? Камара народ ще стои със свещи в ръка и това нямаше да върне приятелката й, но всички съученици знаеха, че тя е била най-добрата приятелка на Лили. Всички щяха да я зяпат.

Тя затвори Инстаграм и отвори айМесидж. Прегледа снимките на коли, които бяха споделяли през последните няколко месеца. Лили никога нямаше да има кола, нито да вземе книжка, нито да се омъжи, нямаше да си роди деца, никога нямаше да…

Сълзите й отново бликнаха и Гейби се опита да ги пребори. Не си беше измила целия грим преди лягане и направо се ужасяваше как ли изглежда очната й линия.

— Добре ли си, миличка? — попита майка й от другата страна на вратата.

— Аха.

Дръжката задрънча.

— Защо е заключено?

Гейби не отговори. Избърса си очите.

— Може би е редно да закусиш. Ще ти стане по-добре, ако хапнеш нещо.

Аха. Една купа корнфлейкс оправя всичко.

— Може би по-късно, мамо.

Гейби се претърколи и злостно изрита чаршафа от краката си. Отвори фото приложението на телефона си и разгледа албума си на Лили — стотици снимки, на тях двете в парка, в центъра, в училище. Беше запазила тук и някои от снапчата им. Харесваше им да използват снапчат^[2] за личните си разговори, понеже съобщенията изчезваха веднага щом ги видят всички получатели.

Бяха свободни да разговарят така, както им се иска, далеч от любопитните очи на родителите, които четяха всичко. Внимаваха да използват и айМесидж — за нещата, които искаха техните да видят, но истинските разговори се случваха в снапчат. Ако Лили кажеше нещо, което искаше да запази, като например коментара й за цепката на задника на Филип Крендъл в час по химия, Гейби правеше скрийншот, преди съобщението да изчезне от снапчата, и го запазваше във фотоалбума на Лили — защитен с парола и скрит, „родителоустойчив“, доколкото беше възможно. За разлика от мемориала в Инстаграм тези снимки караха Гейби да се усмихва. Лили беше кралица на кратките коментари. Харесваше й да праща снимки на кучето си лхаса апсо, наречено Скрапи, придружени от кратки коментари. Гръмпи Кет не можеше да й стъпи на малкото пръстче. Имаше и снимки на коли — не онези, които намираше онлайн, а от местните автосалони, които наистина си е харесала. Следващия път, когато татко й заговореше за покупка на кола, планираше да му покаже някоя, която иска, от местните автокъщи, конкретна, да види дали може да го убеди да отидат до салона и да направят оферта, да разкрие блъфа му. Любимата й беше едно камаро от 2010-а, която намери в центъра, черешова на цвят, с черна тапицерия. Ако влезеше в училище зад волана й, щеше да завърти главите на всички момчета — и на момичетата също.

Гейби се спря на следващата снимка. На тази приятелката й държеше айпада си пред екрана на фотоапарата и до усмихнатото си лице. Текстът гласеше: #ПечелиПечелиПилешкавечеря^[3]. Гейби напълно я беше забравила. Лили беше спечелила някакъв онлайн конкурс на школа за шофьори. Тогава й каза, че вероятно е измама. Предположи, че от школата използват този номер, за да приличат хлапета и да се опитат да им пробутат скъп пакет. Половината школи в Чикаго въртяха такива шашми, откакто щатът направи задължителни трийсет часа уроци, преди да можеш да получиш книжка. Лили отговори, че въпреки всичко възнамерява да провери, но ако го беше направила, така и не получи възможност да каже на приятелката си какво е станало. Беше отнесла тайната в гроба…

Гейби седна в леглото.

Спомни си какво я попита полицията. Би ли се качила Лили в кола с непознат? Тя отговори отрицателно, но…

Щипна снимката с два пръста и я увеличи, докато успя да разчете името на школата: „Доверен шофьор“. Нужни й бяха само десет секунди да намери адреса.

Двайсет минути по-късно беше облечена и изхвърча от къщи. Майка й дори не я чу да излиза.