Джонатан Баркър
И пета ще умре (18)

18.
Портър

Ден втори, 10:31 ч.

— Защо капитанът иска да се срещнем в апартамента ми? — попита Портър.

Стискаше волана с две ръце и кокалчета му бяха побелели.

Червеното и синьото на буркана мигаха в ъгъла на полезрението му върху зарядното, а сирената виеше зад ревящия двигател. Той караше с над сто и шейсет по Междущатска магистрала 94.

До него Наш стискаше с все сили дръжката над вратата с дясната си ръка, а ръба на седалката — с лявата.

— Не ми каза. Опитах се да му го измъкна. Точните му думи бяха: „Закарай Портър в апартамента му незабавно“.

Детективът завъртя волана наляво и изпревари газова цистерна.

— Е, гневен ли ти прозвуча? Разстроен? Притеснен?

Наш сви рамене.

— Звучеше ми, както си звучи капитанът по принцип. Не успях да го определя.

— Мамка му! — Портър удари с ръка клаксона и го задържа, когато син приус излезе в неговата лента. — Проклет смотаняк!

— Има ли нещо у вас, за което трябва да знам? Защо ще иска да се видим там?

Приусът пусна десен мигач и лениво отби в съседната лента. Напрегнатият миг отмина, Портър смени на четвърта скорост и прелетя край него, като се размина на сантиметри със стърчащото огледало на колата.

— Сам?

— Не знам!

Наш простена.

— Не знаеш дали у вас няма нещо, за което трябва да знам? Стига де, Сам. Не сме в първи клас. Твой партньор съм. Можеш да ми кажеш. Това нещо общо със смъртта на Хедър ли има?

Портър не каза нищо.

Отби при изхода за Лейк Шор Драйв.

 

 

Пред блока му, заедно с бялата краун Виктория на капитана, имаше паркирани три коли, които Портър не разпозна — два черни седана и бус. Номерата и на трите бяха федерални. Той паркира на втори ред, за да блокира буса, изключи сирената и остави буркана да мига, а после изтича от колата и нагоре по стълбите с Наш по петите си.

Завари цялата групичка на етажа пред вратата — капитан Долтън, специален агент Дийнър, агент Пул и старши специален агент Хърлес от екипа на ФБР по случая за У4М. Имаше и двама федерални криминалисти, които Портър не познаваше.

Долтън забеляза двамата си подчинени да минават през вратата на стълбището и забърза към тях.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш, Сам?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш точно какво имам предвид!

Наш застана до Портър. Не каза нищо.

Долтън превъртя няколко снимки на мобилния си телефон и вдигна екранчето към Портър.

— Заради това ли я взе? Майка му ли търсиш?

Портър погледна екрана. Виждаше се бележката, която Бишъп беше оставил за него на леглото в апартамента му, заедно с ухото на мъжа, убил жена му.

Сам,

Това е малък подарък от мен за теб…

Съжалявам, че не го чу как пищи.

Какво ще кажеш да ми върнеш услугата?

Малка размяна на услуги между приятели?

Помогни ми да намеря майка си.

Според мен е време с нея да си поговорим.

Б.

— Нея ли търсиш? — повтори капитанът.

Портър си пое дълбоко дъх.

— Опитвам се да намеря Бишъп.

— Това не ти влиза в работата! — изпъшка Долтън. — Свързвал ли си се с него? Той търсил ли те е изобщо?

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Разбира се, че щях.

Капитанът пусна телефона обратно в джоба на дебелото си кафяво палто.

— Иска ми се да ти вярвам. Но не съм вече толкова сигурен, че е възможно.

Наш се обърна намръщен към Пул.

— Какво си намислил?

Пул вдигна ръце, но не каза нищо.

Долтън сбърчи вежди.

— Той нищо не е направил. Тази сутрин охраната е записала на видео приятелчето ти да се промъква в кабинета на ФБР, който е срещу вашия.

— Сигурно просто им е пуснал отоплението. Приятно е да влезеш в топлия кабинет в ден като днешния… — отвърна Наш. Вдигна палец към Дийнър. — Този копелдак седеше на моето бюро в кабинета ни тази сутрин. Ние там долу сме едно голямо щастливо семейство. Споделяй всички блага…

Хърлес забърза към тях.

— Кабинетът ни се смята за федерална територия, докато не го освободим. Нахлуването там е подсъдно, включително за представители на местните сили на реда и закона.

— Взех досието на Барбара Макинли — обясни Портър.

Капитанът подбели очи.

Хърлес се приближи към тях.

— Кражбата на федерална собственост е отделно, но също толкова тежко обвинение.

— Ще върна досието, щом приключа с него.

— Ще го върнеш незабавно. След това ще решим дали ще задържиш значката си — отвърна Хърлес.

Долтън почервеня като домат. Обърна се към агента:

— Единственият човек, който решава какво ще стане със значката на детектив Портър, съм аз. Вие сте гости в дома ми. С едно телефонно обаждане мога да ви изхвърля на улицата с все целия ви екип.

Хърлес пристъпи още една крачка.

— Да сме наясно, капитане. Тук сме, защото безценният ви детектив остави сериен убиец да се измъкне. Тази грешка ще коства животи. Има голяма вероятност вече да ги е отнела. Имате едно мъртво момиче и друго изчезнало, две престъпления, вероятно приписвани на нашия човек, и за тях отговаря същият непохватен детектив. Сега краде документи. Колко кръв още искате по ръцете си, преди да решите, че е време да поправите нещата?

— У4М не е отвлякъл момичетата — отвърна Портър тихо.

— Стига толкова! — изсумтя Долтън.

— Искам да знам какво още крие този човек! Отвори вратата! — нареди Хърлес.

— Мамка му, няма начин! — възмути се Наш. — Освен ако нямате заповед, нямате никаква работа тук!

Агентът започна да брои на пръсти:

— Федерално нарушение, кражба на федерална собственост, затрудняване на федерално разследване, подпомагане и укриване на търсен федерален беглец… забелязвате ли повторението на една ключова дума? Приятелчето ви ще се радва, ако си загуби само значката.

Долтън хвана Портър за рамото и го поведе по коридора.

— Трябва да позволиш достъпа до жилището си.

— Защо?

— Пускаш ги вътре да душат и обвиненията отпадат. Ако споделиш онова, което си оплескал вътре, всичко се снема от теб — обясни Долтън. — Не го ли сториш, не мога да те защитя.

— Майната им, Сам! — намеси се Наш.

Портър се обърна към коридора и събраните пред вратата му агенти. Пул го гледаше в очите.

— Ами добре.

— Сам!

Портър се ухили вяло на партньора си.

— Няма нищо. Всъщност и бездруго не ми пука. Може пък да помогне да хванем копелето.

Долтън си пое дълбоко дъх и насочи Портър към апартамента му.

Той извади ключовете от джоба си, отключи и отвори широко входната врата.

Хърлес и Дийнър нахлуха покрай него в апартамента, последвани от двамата криминалисти. Пул влезе след тях. Сведе поглед към земята, докато минаваше покрай Портър и колегите му.

Детективът ги последва с Долтън и Наш по петите.

От спалнята се разнесе подсвирване.

— Леле, майко! — възкликна Хърлес.

— О, боже господи! — изуми се и Долтън и изпъшка, когато влезе в стаята.

Наш не каза нищо. Тътреше крака, но застана до колегите си.

— Какво виждам тук? — попита Хърлес.

— Всяко споменаване на Бишъп през последните четири месеца, в световен мащаб — отвърна Портър. Пристъпи към картата, намери жълтото кабарче, което беше сложил на езерото в Джаксън Парк, и го извади, за да го пусне на нощното шкафче.

Дийнър го гледаше.

— Какво беше това?

— Джаксън Парк. Казах ти, че момичетата не са негово дело. Извършителят е различен човек.

Пул пресече стаята и коленичи до лаптопа. Плъзна поглед по текста на екрана.

— Гугъл алъртс?

— Всяко споменаване на Бишъп или У4М онлайн — потвърди Портър.

Пул намести екрана, за да го вижда по-добре, приготви се да пише, после се обърна към детектива.

— Може ли?

— Разбира се?

Портър го проследи как минава надолу през съобщенията, сканира темите на всяко, после обновява екрана, за да зареди предишните петдесет и повтаря. Когато стигна края, погледна към картите.

— Къде според теб е той?

— Нямам представа.

Хърлес отвори чекмеджетата и започна да рови из дрехите.

Наш прекоси стаята и застана между него и дрешника на Портър.

— Сериозно ли смяташ да преровиш чекмеджето с бельото на партньора ми?

— Отстъпи настрана, полицай — нареди агент Хърлес.

— Няма нищо, Наш. Нека гледа, където си иска. Не крия нищо — заяви Портър.

Хърлес се обърна към него.

— Къде е досието на Макинли?

— В колата ми, под шофьорската седалка — Портър му подхвърли ключовете.

Агентът на свой ред ги метна на един от криминалистите. Той пък изчезна през входната врата и забърза към асансьора.

— Какви други наши документи ще намерим тук? — попита Хърлес.

Портър пресече стаята и седна на ръба на леглото.

— Единствено нейните.

— Понеже си върнал останалите?

— Понеже само нейните съм взел.

Пул се изправи иззад лаптопа и се обърна към Портър.

— Защо Барбара Макинли?

Детективът обмисли въпроса му, видимо се поколеба дали да отговори, но накрая реши, че няма да помогне никому, ако не сподели подозренията си.

— Просто предчувствие, това е всичко. Нещо в нейния случай не ми харесва.

— В смисъл? — попита Пул.

Агент Дийнър се изкиска.

— На кого му пука? Той не е Филип Марлоу. Предчувствията заменят уликите само в старите черно-бели филми и криминалетата.

— В какъв смисъл странно? — повтори Пул.

Портър зарови пръсти в косата си.

— Тя е единствената блондинка. Осем отвлечени момичета и само тя е руса.

— Майтапиш се с нас, нали? — поинтересува се агент Хърлес.

Пул пристъпи към детектива.

— Отвличал е момичета от семействата на престъпници — истински в неговите очи. Макинли са имали само руси деца. Не е имал избор.

Портър сви рамене.

— Може би, но престъплението също не съвпада. Сестрата на Барбара Макинли блъска и убива пешеходец. Било е нещастен случай. Всички други престъпления — всички, които У4М е решил да накаже, са извършили нещо преднамерено.

Пул поумува върху разсъждението му.

— Въпреки това ми се струва недостатъчно.

— Не съм казал, че разполагам с нещо солидно. Просто предчувствие, намек. Както приятелчето ти спомена, просто изживяване в стил Филип Марлоу, нищо повече… — увери го Портър. — Ако беше свършило работа, щях да ви кажа.

Криминалистът се върна с папката на Макинли и я връчи на агент Хърлес. Той я размаха срещу Портър.

— Какво намери вътре? Нещо, с което да подкрепиш историята си?

— Нямах възможност да я разгледам — призна Портър. — Натоварена сутрин беше.

Агент Хърлес го изгледа близо минута, през която и двамата не казаха нито дума, после се обърна към двамата криминалисти и другите федерални агенти. Посочи им стената.

— Искам снимки на цялото пано, след това го опаковайте и обозначете. Закарайте го в кабинета ни. Обърнете всеки сантиметър от апартамента. Ако намерите нещо общо със случая, искам да знам за него… — извърна се към Портър и се навря на един пръст от лицето му. — Ако узная, че криеш нещо, ако този тип те с търсил и си го скрил или знаеш нещо, което не ми казваш, няма да се поколебая да те прибера. Не ми пука кой ти стои зад гърба и колко са страхотни резултатите ти, за мен не си друго, освен шибан крадец — крадец и наглец, който се бърка във федерално разследване. Имаш шанс да излезеш на чисто, ако си признаеш нещо, което не си ми казал — сега или никога. Чуя ли за това след час, край с теб. Разбра ли ме?

— Няма нищо друго.

Агентът издиша.

Портър не откъсваше очи от него.

Когато агент Хърлес най-накрая се обърна и отиде да рови в гардероба, Портър откри, че е втренчил поглед в снимката на Хедър в дрешника и в сияйната й, успокоителна усмивка, а никога не се беше чувствал тъй самотен.

 

 

Час и четири кашона по-късно федералните приключиха със задачата.

Стената на Портър отново беше гола, като изключим малките дупчици, оставени от кабарчетата, и боята, повредена от грубо отскубнатото тиксо. Агент Дийнър беше пъхнал лаптопа под мишница и бавно обикаляше стаята — да не се окаже, че е пропуснал нещо. В коридора Портър чу агент Хърлес да мърмори нещо на Долтън, но не различи думите.

На излизане Пул се накани да каже нещо, но после си промени намерението. Детективът го проследи как влиза в асансьора, криминалистите вървяха след него и влачеха последния кашон.

— Дийнър? — подвикна Хърлес. — Да вървим!

Агент Дийнър избута Портър и тръгна към асансьора, следван от тежък аромат на афтършейв, спрян от производство още през 1992 г.

Вратите се отвориха. Хърлес каза още нещо на Долтън, след това влезе в кабината и остана втренчен в Портър, докато асансьорът не потегли.

Долтън се върна в апартамента с Наш по петите.

— Наистина не знам какво, по дяволите, ти се е въртяло в главата, Сам. Това е голяма издънка.

— Не е като да е скрил улики — възрази Наш.

Долтън почервеня.

— Ти си затваряй устата. Сериозно се съмнявам, че всичко това се е случвало под носа ти и не си знаел.

Портър отсече:

— Представа си нямаше. Забавлявах се сам.

Капитанът се обърна рязко към него.

— Не само компрометира разследването на У4М, а сега спъваш и усилията ни да намерим този психар, който отвлича момичета. Но не мога да си позволя да те извадя от случая точно сега!

— Ами недей.

— Хърлес се е обърнал към заместник-директора си, а той се е обадил на нашия шеф. Нямам никакво влияние в случая… — Капитанът се втренчи в пода. — Отнемам ти значката за седмица. Трябва да си прочистиш главата. Ако открият, че не си зарязал тази работа, напрано ще те смачкат. Агенцията е съгласна да не повдига обвинения, но отстраняването ти не подлежи на преговори.

— Капитане, това е просто мерене на пишки. Не може да допуснеш политиката да диктува действията ти. Залавянето на този тип трябва да ни е приоритет, никой не знае повече от…

Долтън вдигна ръка.

— Пистолетът и значката!

Портър беше наясно, че няма смисъл да спори. Връчи глока си и кожения калъф.

Долтън ги пусна в джоба на якето си, обърна се и излезе от апартамента. Натисна копчето да повика асансьора.

— Този нов тип е гадняр, капитане! Бързо се пали! — обади се Портър.

Без да се обръща, Долтън отговори:

— Наш и Клеър ще се справят. Не искам да чувам даже името ти през следващите седем дни. Появиш ли се на радара, получаваш още седем. Ясен ли бях?

Детективът не отговори.

— Ясен ли бях, попитах? — повтори капитанът.

— Да — отвърна Портър.

Асансьорът пристигна и Долтън влезе вътре, но с ръка задържа вратата отворена.

— Наш, идваш с мен.

Наш погледна колегата си, но не коментира. Портър му кимна леко.

Партньорът му влезе в асансьора. Вратите се затвориха и детективът се озова в средата на апартамента си, с блъскащо в ушите сърце и пронизителна тишина наоколо.