Джонатан Баркър
И пета ще умре (79)

79.
Портър

Ден трети, 21:10 ч.

Първо видяха къщата.

Или поне каквото беше останало от нея.

Портър и Сара спряха на алеята, а лъчите на фенерчетата им се плъзгаха по обраслите и обезцветени дъски.

Беше имало пожар, личеше си отдалеч. Покривът бе пропаднал, а останките на стените стърчаха почернели и одимени. По-голямата част от постройката беше рухнала — или от пожара, или впоследствие.

Портър извади апарата и го връчи на Сара.

— Ти отговаряш за снимките.

— Нещо конкретно?

— Това чудо разполага с хиляда пози, така че не ги пести. Искам да хвана всичко. Не знаем кое може да се окаже важно.

Сара вдигна апарата и погледна през окуляра към постройката.

Къщата се оказа мъничка.

Портър можеше да го потвърди и по останките. Не повече от шейсет-седемдесет квадрата. Както в дневника, имаше и веранда, но не каквато детективът очакваше. При прочита наум си представяше голяма веранда по периметъра на относително голяма къща. Това тук не беше нито едно от двете. Верандата излезе широка само към метър и половина на метър, опасно наклонена върху циментови блокчета. Към нея водеха две дървени стъпала, но той не посмя да им се довери с тежестта си. Отдавна бяха изгнили.

— Мислех си, че къщата ще е по-голяма — каза Сара до него. — Както дневникът я описваше…

Фотоапаратът издаваше тихо щракане всеки път, когато тя правеше снимка. Странно как хората се държат за миналото, каза си Портър. Нямаше нужда дигиталният фотоапарат да издава каквито и да е звуци, но някой си беше направил труда да му ги вгради.

— В детските очи е била голяма, предполагам. Всичко изглежда по-голямо за малките деца.

— Предполагам.

Портър стъпи колебливо на верандата, като прекрачи увредените дъски. С лъча на фенерчето напипа мястото, където се беше намирала входната врата, сега просто зейнала дупка.

— Няма да влизаш вътре, нали? — попита Сара.

— Трябва да видя мазето.

Лъчът от фенерчето на адвокатката отскочи от двете оцелели външни стени и отвора на мястото на покрива, преди накрая да се спре върху останките на вратата.

— Надали е безопасно да се влезе вътре.

Портър пристъпи още една крачка напред. Дъските възразяваха под краката му, стенеха и скърцаха.

— Ако пропаднеш, можеш да пострадаш сериозно. Насред нищото сме…

Фенерчето на детектива се спря на останките от стар хладилник и печка на около три метра навътре в руината. От вратата на хладилника висеше ръждив катинар.

Точно в девет тя затваряше хладилника и слагаше на вратата лъскав нов катинар „Стенли“. Хладилникът оставаше заключен до обяд и процедурата се повтаряше до вечерята. Можех да постя до обяд, но нещо ми подсказваше, че малко храна в корема ще ми помогне да превъзмогна въздействието на пиянството от предишната нощ и вероятно ще ме оправи за остатъка на деня.

Недосъборени междинни стени стърчаха привидно наслуки, като големи, почернели клечки за зъби, растящи от пода. Малко по-назад се виждаше погребана под рухналия покрив стара вана.

Портър предприе поредната внимателна стъпка и коленичи пред голяма дупка в пода, където навярно се беше намирала дневната. Фенерчето зашари през боклуците, пропаднали на долното ниво още отдавна, не беше възможно да се различат подробности. За секунда той си помисли, че забелязва металната тръба, за която бяха закачвани с белезници семейство Картър, но осъзна, че вижда дърво, вкоренило се някак в напукания бетонен под и израсло почти толкова високо, че да се протегне към светлината навън.

— Виждаш ли нещо? — попита Сара.

— Ще трябва да изгребем цялата къща. Това място се разпада от години.

— Няма трупове обаче, нали?

— Щяха да са измъкнати оттук още преди време… — Портър си каза, че това е истина, но умът му нямаше затруднения да си ги представя, дузини трупове, затрупани в разпадащите се останки на тази къща, с изгоряла и почерняла плът. Тук вонеше на смърт.

— Хей, можеш ли да ми подхвърлиш фотоапарата? Не се приближавай много, не искам да се движиш по пода…

Сара се поколеба, замахна опитно и му метна апарата отдолу.

Портър го улови с връхчетата на пръстите си.

— Благодаря.

Внимаваше да не го изтърве, когато го спусна в отвора с пръст на копчето за снимане. Щракна към дузина кадъра, като го въртеше напред-назад, ярката светкавица озаряваше всички ъгли.

— Ехо, намерих кола! — извика Сара някъде иззад него.

Портър погледна за последно към останките на мазето и се върна внимателно по следите си, докато не стъпи на твърда земя отвън. Адвокатката се намираше на около двайсет крачки от къщата, фенерчето й сочеше към преплетен шубрак.

В първия момент детективът не видя колата — не и преди практически да стъпи върху нея. Сара усърдно тъпчеше високата трева.

— Според мен е фолксваген. Трудно е да се познае.

— Фолксваген ли? Странно ми се струва… — Портър различи най-сетне ръждивата купчина метал и напуканите прозорци. Вътрешността се бе превърнала в бърлога на някакъв горски звяр, седалките бяха покрити с наръчи трева. Той заобиколи колата, като внимателно оглеждаше метала. Когато лъчът на фенерчето му достигна задната броня, той спря и се наведе да погледне отблизо.

— Дявол да го вземе!

— Какво?

Сара коленичи до него и той й посочи избелелия, едва видим стикер. Адвокатката прочете на глас:

— „Поршето на бедните“.

Татко караше порше, модел 1969 година. Великолепна машина. Произведение на изкуството с гърлено ръмжене, което започваше да боботи веднага след превъртането на ключа в стартера и се засилваше, когато автомобилът полека излизаше на улицата и захапваше асфалта с лакома наслада.

О, баща ми обожаваше тази кола.

— Фолксваген костенурка е. Мисля, че това е колата на бащата на Бишъп… — Портър се изправи и прокара лъча на фенерчето си по видимите части на превозното средство. — Виждаш ли как са отворени и капакът, и багажникът? Разбитите прозорци и фарове? Щетите съответстват на описаните в дневника, просто колата не е порше.

— Поршето на бедняка.

— Да.

Портър заобиколи и снима мръсната табела — със срок до октомври 1995 г.

Сара се изправи и посочи надясно.

— Там има друга къща.

Детективът проследи погледа й, после пристъпи няколко крачки напред.

— Това не е къща, каравана е.

Върна фотоапарата на спътничката си.

— Според мен политкоректният термин е „подвижен дом“ — прецени адвокатката.

Портър си проправи път през високите бурени, пресече някогашния преден двор на Бишъп и Сара го последва. Когато стигнаха караваната, детективът я обиколи полека и освети околностите с фенерчето си. Застана отново с лице към малката къщурка и спря, но мислите му продължаваха да препускат.

— Това трябва да е домът на семейство Картър. Тук няма нищо друго.

Мрежата против насекоми на кухнята в задната част на къщата на семейство Картър беше оставена отворена. Вятърът си играеше с нея и я блъскаше в боядисаната в бяло, олющена рамка. Хванах дръжката и я задържах за госпожа Картър. Тя мина покрай мен и влезе в тъмната кухня. Не беше проронила нито една дума по пътя дотук. Нито пък аз. Ако не чувах тътренето на краката й, нямаше да знам, че върви след мен.

Сара изкачи бетонните стълби и изпробва вратата с една пукната и откъртена от металната рамка панта.

— Отворено е.

Прозорците или поне двата, обърнати напред, липсваха. Избелели завеси се люлееха на вятъра и пърхаха срещу тъмната вътрешност.

— Нека вляза първи — настоя Портър и я заобиколи. — Стой до мен.

Той премина през прага и пристъпи в малка кухничка — миниатюрна пластмасова маса и пейка, вградени в стената от едната страна, и ръждиви уреди от другата. Подът беше покрит с кал, стихиите си бяха взели своето. Вратата на хладилника зееше, рафтовете стояха празни. Повечето вратички на шкафчетата липсваха. Всички прозорци бяха или избити, или отворени, а вятърът нахлуваше със свистене. Точно зад кухнята се намираше миниатюрна дневна с диван, чиято тапицерия беше толкова избеляла и покрита с мръсотия, че нямаше начин да се определи каква е била навремето. Всички плоски повърхности бяха покрити с графити, ярко оцветени образи и форми, смесени с откъси текст, случайни имена и различни абревиатури.

— Може ли да снимаш всичко това? Ще ги прегледаме после.

— Сигурно е било някакво свърталище за местните хлапета — Сара вдигна фотоапарата. — Всеки тийнейджър се нуждае от хубаво местенце, където да си крие алкохола и да се чука на спокойствие.

Портър подмина малката дневна и кухня, както и миниатюрната баня със суха тоалетна чиния, цялата на петна, и завеса на душа, смачкана на топка в ъгъла на ваната. Когато плъзна лъча на фенерчето по напуканото огледало, срещна собствения си втренчен поглед. Мислите му се върнаха към дневника и малкото момченце, което прекосяваше тесния коридор в същия ред.

Тръгнах по коридора, притиснал ножа до гърдите си, с острието напред. Татко ме беше научил на тази специфична хватка. Ако се наложеше, щях да забия ножа с пълната сила на мускулите на ръката си и точността на зареден пистолет. За разлика от замахването отгоре, наръгването отвесно се блокира трудно. Освен това този захват ми позволяваше да се прицеля право в сърцето или корема с движение нагоре или надолу. Когато държиш ножа горе, можеш да нанесеш удар само надолу и с такава атака по-скоро само ще одраскаш жертвата, вместо да проникнеш по-дълбоко.

Баща ми беше много сръчен с ножа.

Виждаше Бишъп зад себе си, усещаше погледа му на тила си. Кога за последно бе идвал тук? Когато е бил момче? Преди ужасно много години? Или се беше връщал? Дали бе влизал отново и бе извървял пак целия коридор?

— Две врати в дъното. Сигурно са спалните — каза Сара иззад него.

И двете врати бяха затворени.

Веднъж татко ми каза, че ако се промъкваш крадешком към някого, имаш една-две секунди да атакуваш, преди човекът да успее да реагира. Човешкият мозък обработва бавно тази дейност. Жертвата се вцепенява за момент, докато се опитва да проумее факта, че стоиш там, особено в стая, където мисли, че е сама. Той ми обясни, че някои жертви продължават да стоят вцепенени и само те гледат, сякаш си телевизионно предаване. Стоят и чакат да видят какво ще се случи. Понякога е по-добре да не знаеш какво ще се случи.

На Портър му се прииска да беше въоръжен. Защо не беше купил въздушна пушка някъде в Симпсънвил? Те нямаха период на изчакване.

Бръкна в джоба си и стисна дръжката на ножа на Бишъп.

Посегна към бравата на лявата врата.

Зад него Сара изпищя.