Джонатан Баркър
И пета ще умре (122)

122.
Портър

Ден четвърти, 20:01 ч.

Постигнаха изненадващо добро време.

Портър поглеждаше неведнъж и виждаше скоростомера, навлязъл дълбоко в червената зона, макар Сара да настояваше, че беемвето й било „защитено“ спрямо полицията.

Когато светлините на Чикаго се появиха пред тях, тя най-сетне намали скоростта — не защото се притесняваше, а защото движението се увеличи.

— Вземи изход 26А — каза Джейн. Не беше обелила нито дума през цялото пътуване.

Портър с опита да я разговори в началото, като я подканваше с навеждащи въпроси от дневника на Бишъп — за семейство Картър, за Франклин Кърби и Ригс, съпруга й, дори за Бишъп — но тя не казваше нищо, само го стрелкаше със стоманените си очи и се обръщаше към прозореца, покрай който я подминаваше провинцията.

— Бъбривката най-сетне се обади — Сара се отклони в дясната лента. — Къде точно отиваме?

— Вземи изход 26А — повтори пътничката им.

— 26А, разбрано. После какво?

Не получи отговор.

Адвокатката завъртя очи.

— Добре, но ме предупреждавай достатъчно рано за дясна лента, така че да не заседнем сред колите!

Градът се приближаваше и скоро се усука около тях, високите сгради надвиснаха от всички страни.

Въздухът изглеждаше студен.

Имаше навалял пресен сняг, всичко беше покрито сякаш с яркобял лак. Портър знаеше, че до сутринта снегът по магистралата ще добие убитосив цвят, даже черен на места, но засега изглеждаше пухкав и бял. Якето му още беше в багажника — в Ню Орлиънс нямаше нужда от него. Сара дори стоеше по къс ръкав.

Беемвето забави скорост и адвокатката зави по изходната рампа, която се отклоняваше надолу и под магистралата. Снегът беше изринат, но Паркър все пак я предупреди, понеже не знаеше какъв опит има тя за шофиране в тези условия.

— На дъното на рампата хвани по Индипендънс и карай на юг към Хамилтън.

Детективът познаваше района. Бяха тръгнали към Уест Гарфийлд и Кейтаун.

— Кварталът не е от най-добрите.

— Не сме дошли да се наслаждаваме на лукса. Плюс това закъсняваме.

— Осем и две минути е — възрази Портър.

— Ансън беше съвсем ясен.

— Това не ми харесва — промърмори Сара, загледана в различните мъже, застанали по уличните ъгли и втренчени в преминаващата покрай тях кола.

Булевард Саут Индипендънс направи лек зигзаг надясно и се превърна в Норт Хамилтън авеню.

— Завий наляво на Уошингтън.

Сара изпълни нареждането.

— Ето. Спри там. Паркирай отзад.

Портър притисна глава към прозореца и погледна нагоре.

— Това е хотел „Гийон“, нали? Мислех, че са го сринали още преди години.

Джейн се взираше през прозореца, все едно е видяла стар приятел.

— Мнозина опитваха, но той е корав пич. Разплесква разрушителите като комари. Федералното правителство го обяви за историческа забележителност през 85-а. Така че няма да мръдне оттук.

Сара спря на паркинга отзад и изключи колата от скорост.

— Сега какво?

— Сега влизаме вътре.

— Как? Закован е отвсякъде.

Портър оглеждаше сградата. Сара беше права. Шперплат прикриваше всички отвори от партера до петия етаж. Петият не беше достъпен, отдавна бяха махнали пожарните стълби. Постройката беше оградена и с телена мрежа. Места като това бяха рай за бандите и бездомниците.

— Както вече посочих, закъсняваме. Пуснете ме да сляза от тази кола.