Джонатан Баркър
И пета ще умре (96)

96.

Дневникът

Флуоресцентните лампи бръмчаха като милион пчели, скрити някъде в тавана, студената светлина се стичаше надолу като съсипания им мед. Опитах се да не обръщам внимание на звука, открих, че не мога, и отпуснах обратно глава на тънката възглавница, която ми бяха дали.

Стаята ми беше само около три метра широка и три и половина дълга. Наричаха я моя и аз приемах определението, макар че подсъзнанието ми шепнеше, че е по-скоро килия. Стаите не се заключваха всеки път, когато влезеш вътре. Стаите имаха прозорци, които се отваряха. В моята това не беше така.

През първата ми нощ тук се събудих по никое време и изпълзях от леглото си да ползвам тоалетна. Още щом стъпих бос на пода, предполагам, осъзнах, че нещо не е наред, но едва когато стигнах до мястото, на което би трябвало да се намира тоалетната ми, се събудих изцяло и осъзнах, че изобщо не съм си вкъщи, а на някакво чуждо място.

Не в стаята си.

Нито в леглото си.

Въобще на друго място.

Нуждата да се облекча ме напусна. Напъхах се обратно в тясното легло. Не станах чак докато ярките лампи не светнаха точно в 6:00, а пчелите се събудиха за предварително програмирания си ден. Щяха да останат светнати до десет вечерта. В стаята нямаше часовник, нито виждах такъв през малкото прозорче на вратата, но вътрешният ми часовник беше точен. От най-ранна възраст татко ме учеше да отчитам времето наум. Научи ме да разпознавам равномерното тиктакане на часовник някъде в малко ъгълче на подсъзнанието ми — много по-точен от всеки стенен, стига да се научиш да му вярваш.

В нашата къща нямаше часовници.

Не ми беше позволено и да нося такъв.

Разполагах само с вътрешния си часовник, редовно проверяван от татко.

Той ме питаше колко е часът, понякога в невероятно странни моменти. Ако се отклонях с повече от минута, имаше последици. Няма да отварям дума за тях, но трябва да кажа, че рядко грешах.

Татко ме научи и да потискам времето. Сравняваше умението с медитация, но според него било много повече. Не виждах нужда от това конкретно умение, но той ми каза, че някой ден ще ми потрябва, и аз страстно попивах всичко, на което той желаеше да ме учи. Потискането на времето ми позволяваше просто да затворя очи и да се изключа. Можех да го правя от пет минути до пет часа — интервал, определен в началото. За разлика от съня можех да поддържам мозъка си активен, съсредоточен върху конкретен проблем или пък да изключа и него и да позволя на миговете, които по принцип бих прекарал в скука, да прелетят като една секунда.

Когато ме заключват в стаята, потискам времето по този начин.

Разбрах какво се опитват да направят тъмничарите ми. Позволяваше ми се да излизам само за да ползвам тоалетна и да посещавам д-р Огълсби. През останалото време си стоях в стаята. Те искаха да се отегча. Искаха да намразя тази стая. Искаха да очаквам с нетърпение излизането от нея и следващия си сеанс при доктора. Макар да съм сигурен, че това е проработило при другите й обитатели, такива номера нямаше да минат при мен, стига да успявах да потискам времето. Не и докато използвах това като възможност да обмисля настоящото си положение, да намеря решение и да се измъкна оттук.

Флуоресцентните лампи се включваха в 6:00 сутрин и угасваха в 10:00 вечер, и цикълът се повтаряше. Осем такива повторения до момента. Сега часът беше 16:32 на осмия ми ден на това място. Нямаше начин да избягам от стаята си. Прозорецът беше здраво затворен. Дори ако съумеех да го отворя, нямаше да успея да се промъкна между решетките навън. Можех да отворя ключалката на вратата ми, ако разполагах с нещо, което да използвам за шперц, но нямах такъв предмет. Стаята ми беше пета поред от тази страна на коридора; тоалетната се намираше от другата страна и отдясно. Може и да не бях виждал обитателите на другите стаи, но ги чувах, особено нощем. Бях идентифицирал три мъжки гласа и два женски. От тях единият се намираше на две врати по-надолу от моята страна на коридора и ми звучеше като петнайсетгодишно момиче.

Тя плачеше нощем. Плачеше всяка нощ.

Не знаех как се казва. Тук не използваха имена; само д-р Огълсби използваше имена.

Коридорът беше към 20 метра дълъг. Когато ме отведоха от стаята ми до кабинета на доктор, минахме наляво и подминавахме само затворени врати. На връщане от кабинета на Огълсби внимателно си водех бележки за другия край на коридора — кабинката на сестрите отляво, пазачът — отдясно и затворена врата помежду им. Все още предстоеше да я видя отворена, но я чувах всеки път, електронно бръмчене, последвано от освобождаването на ключалката. Представях си, че се командва някъде около мястото на пазача, но беше възможно и сестрите да имат достъп. Наум виждах малко копче, мръсно от годините пипане от кого ли не.

Имаше камери и в двата края на коридора — тъмни черни очи, втренчени надолу от тавана. Не бях открил камера в кабинета на д-р Огълсби, но бях почти сигурен, че има такава. Онази в стаята ми беше скрита зад вентилационната решетка до флуоресцентните лампи и гледаше отгоре. Не издаваше нито звук, но я усещах да мига.

Любопитен съм, докторе, дали си седите на бюрото и ме гледате и в момента на някой монитор? Прозренията изобилстват и ги добавяте в малкото си тефтерче. А? Представяла си ви как пишете трескаво, всяка дума по-безсмислена от предишната. Бедният малък Ансън Бишъп, сираче, родено от пожара.

Момичето нататък по коридора пак плаче. Странно е, предвид часа.