Джонатан Баркър
И пета ще умре (80)

80.
Кейти

Ден трети, 21:11 ч.

— Събуди се! Събуди се, събуди се!

Приглушено.

Думи, изговорени през мокра хавлия.

Глас на момиче.

— Моля те, събуди се…

Думите отекваха право в ухото й. Топъл дъх. Дрезгав шепот.

Когато Кейти отвори очи, клепачите й тежаха от усилието и почти се затвориха отново. Съзнанието й се завърна. С него и болката, която я обля като гореща течност отвътре, изгаряше мускулите и костите й.

Превръзката на очите я нямаше.

Ръцете и краката й не биха вързани.

Момиче на горе-долу нейната възраст бе наведено над нея, лицата им почти се докосваха. Главата на Кейти лежеше в скута й.

Когато тя фокусира поглед върху другото момиче, то притисна пръст към устните си.

— Не искаме той да ни чуе — прошепна. — Не бива да допускаме да ни чуе. Не желая да слезе тук, долу.

Нещо й имаше на гласа. Звучеше като човек, който е изкарал тежка простуда. Болеше я да говори. Кейти го виждаше по очите й. По устните й беше засъхнала кръв.

Кейти се опита да седне, не успя и падна обратно в скута на момчето.

То погали косата й.

— Преоблякох те. Аз бях, не той. Той остави дрехи за теб. Твоите бяха целите мокри. Щеше се простудиш тук, долу, така че не можех да те оставя. Не ти трябва да се разболяваш. Нуждаеш се от силата си. Налага се да се махнем оттук. Не можем да го направим сами. Трябва да работим заедно.

Момичето говореше накъсано, всяка дума му се удаваше с усилие.

Кейти смътно си спомни водната цистерна и падането в нея.

После — нищо.

— Той се опита да те удари с електрошока. Пусна ти ток, видях го. Сложи те в онази голяма цистерна ей там и пусна кабели във водата. Чу се силен трясък и после… после надуших нещо да гори. Според мен може и косата ти да е била. Не мога да определя. Още е мокра. Той те извади от цистерната и ти направи изкуствено дишане. Дълго време продължи, после ти се изкашля, но не се събуди. Той те погледа известно време, после те прибра тук. Сложи те вътре при мен и се качи горе. Не се е връщал засега. Още не. Трябва да пазим тишина, за да не се върне. Ако осъзнае, че си будна, ще дойде пак, знам си, че така ще стане.

Момичето се закашля.

Изкриви лице от болка.

Когато свали ръка от устата си, дланта й беше покрита с кървава пяна.

— Аз… глътнах стъкла, за да го държа далеч от мен. Свърши работа, не ме е докосвал… — слаба усмивка. — Предполагам, че съм му показала къде зимуват раците, а? — тя се избърса в зелената завивка, увита около тялото й. — Аз съм Лариса.

— Аз съм Кейти — представи се момичето с пресъхнало гърло, имаше нужда от вода. — Къде… къде е Уесли?

— Кой?

— Аз… Дойдох тук с Уесли Харцлър. Беше с мен.

— Не съм виждала никой друг, само теб. Той свали тук, долу, само теб.

— Дойдох заедно с него — повтори Кейти.

При тези думи очите на Лариса светнаха.

— Дали може да се е измъкнал? Може би е потърсил помощ?

Кейти си спомни как странният тип прескача масата, видя го да стоварва чашата си с какао в слепоочието на Уесли, който падна на пода.

— Не знам, според мен мъжът го нарани. Май пострада много лошо.

— Може да не е чак толкова зле. Може да се е измъкнал. Иначе според мен щеше да е тук долу с нас. Онзи щеше да го е заключил тук.

Кейти погледна към момичето, в ръцете, на което лежеше, проследи как тя отчаяно стрелка поглед из клетката, преди да се втренчи в тавана.

— От колко време си тук, долу?

Момичето върна поглед обратно към нея е бързо, животинско движение.

— Ами… не съм сигурна. Може би ден. Припаднах, след като глътнах стъклата. Трудно се следи времето. Кой ден сме днес?

— Събота — Кейти се застави да седне. Виеше й се свят. Пипна лявото си слепоочие и простена.

Лариса помрачня.

— Отвлече ме тази сутрин. Не е минал дори един ден. Боже, имам чувството, че съм тук цяла седмица! — тя пак се закашля и изплю още кръв.

Кейти се опита да стане, но падна. Лариса й помогна и я подкрепи.

— Внимавай, сигурна съм, че си още слаба.

Кейти кимна, пое си дълбоко дъх и се опита пак да се изправи, този път се хвана за телената мрежа. Щом си стъпи на краката, тръгна да обикаля из клетката, проверяваше всички заварки и малки отвори.

— Поне дузина пъти я обиколих. Заварил е всичко и е завишил рамката за бетона. Процепът отгоре е твърде тесен, а на вратата катинарите са два. Няма как да се излезе оттук.

Кейти стигна до ъгъла и оттам — до вратата. Огледа катинарите.

— Къде държи той ключа?

— На верижка на шията си. Знаеш ли къде се намираме? Къде е къщата имам предвид.

— Не знаеш ли къде се намираш?

Лариса поклати глава и обясни как е била отвлечена.

— Тази къща е на Лоуъл. От всички страни има съседи. Ние с Уесли дойдохме да разнасяме божието слово за Свидетелите на Йехова.

— Някой знае ли, че сте тук?

Кейти се намръщи и заряза катинара. Той издрънча в металната рамка.

— Не. В началото бяхме голяма група, двайсетина души, но всички излязохме рано сутринта и се разделихме, за да покрием максимална територия. В движение бяхме от часове, преди да стигнем до тази къща. Изгубих другите от поглед. Движим се в малки групички, за безопасност. Останах с Уесли, понеже той каза, че познава района, знае тази улица.

Кейти приклекна отново до Лариса.

— Нали спомена, че не ни е докосвал и двете. Затова ли ни е отвлякъл? За секс ли?

В окото на Лариса набъбна сълза, но тя я избърса с мръсна ръка.

— В началото мислех така, но при теб… той попита дали ще прозреш за него, дали ще му кажеш какво си видяла, преди да те сложи във водата и да ти пусне ток. Когато се опитваше да те съживи, все ти повтаряше да се върнеш от светлината, да се върнеш при него. Беше като полудял. Не искаше да умираш, но се опита да те убие. Не разб…

В горния край на стълбите се отвори врата.

Тежки стъпки.

Лариса се отпусна по гръб и се зави със завивката.

— Престори се, че още спиш. Ще те остави на мира — прошепна и затвори очи.

Кейти обаче не го направи. Остана права, просто си стърчеше до вратата, когато мъжът с черната плетена шапка слезе по последните стъпала в мазето, леко тътреше десния си крак.

— Будна си — приближи клетката той. — Дрехите на дъщеря ми ти стават, това е хубаво. Не бих искал да настинеш. Трябваше да ти сваля дрехите, преди да те пъхна в цистерната. Така е по-добре, но не мислех ясно.

Той вкопчи пръсти в телената мрежа и стисна здраво метала.

— Трябва да ми кажеш, какво видя!

Кейти погледна ръцете му. Под ноктите имаше мръсотия, кожата беше покрита с малки цветни чертички, петна от маркери или моливи. Отстрани на главата му големият разрез се показваше изпод ръба на шапката. Раната беше зачервена и възпалена на фона на бледата кожа, покрита със съсирена кръв и зверски разчесана.

— Какво видя? — повтори похитителят, фъфлеше. Гледаше я нервно с немигащи очи.

Кейти се пресегна, провря пръсти през дупките на мрежата, докосна неговите и го стисна здраво. Наведе се към него и с лице на сантиметри от неговото, заяви:

— Видях нещо изумително. Видях лицето на бога!