Джонатан Баркър
И пета ще умре (23)

23.
Наш

Ден втори, 12:20 ч.

— Нали не очакваш, че съм способен да творя магии, заобиколен от аромат на прясно смляно кафе, но без венти карамелено макиато в ръка, нали? — Клоз се намърда зад бюрото на управителя в служебния кабинет в Старбъкс на „Кеджи“.

Стаята, надали имаше и десетина квадратни метра, беше претъпкана, при все че бюрото стоеше изтикано чак до задната стена. Всевъзможни кашони със запаси заемаха всеки сантиметър свободно пространство. С Клоз зад бюрото и Наш от дясната му страна на управителя му се налагаше да стои в коридора пред кабинета си.

— Ами вие? Искате ли нещо? — обърна се той към Наш.

Управителят имаше оредяваща кестенява коса, очила и около петнайсет кила повече, отколкото скелетът му бе създаден да носи. Пристъпваше от крак на крак и не спираше да кърши ръце. Логично беше Наш да се запита какво ли причинява на човек вдишването на кафеени пари по десет часа на ден.

— Може ли обикновено дълго кафе без нищо?

— Какво по-точно? Имаме светло, тъмно, безкофеиново „Пайк Плейс“ кафе „Мисто“, „Клоувър“…

— Обикновено, дълго, без нищо — повтори Наш.

Управителят преви рамене.

— Ще видя какво мога да направя.

Наш го гледаше как изчезва по коридора към салона на заведението и се обърна към Клоз.

— Е?

Колегата му имаше отворени три прозореца на монитора. Изучаваше текста в третия с присвити очи.

— Това чудо е старо, поне на пет години. Драйвът е само половин гигабайт, а работят с Ейч Ди камера с 1080 пиксела.

— Не ме карай да ти причинявам болка. Обясни ми на човешки език.

Клоз подбели очи.

— Понеже камерата записва висококачествено и детайлно изображение, то заема много място. Този компютър няма място. Когато драйвът се изчерпи, програмата автоматично започва да записва върху по-старите изображения.

— Колко назад можеш да се върнеш?

Клоз уголеми един от прозорците и се загледа в текста в него.

— Не е толкова зле, колкото каза Софи. Може да извадя записи, датиращи отпреди два и половина дни. Пълни записи, нищо изтрито. Когато компютърът записва върху други данни, няма нужда да са линейни, подредени по дата, както бихме постъпили ние — записът е в байтове. Което ще рече, че когато лепиш нови кадри върху старо филмче, някои фрагменти от него също остават на драйва.

Наш се наведе напред.

— Значи можеш да вадиш кадри, по-стари от два и половина дни, но не и пълно, непрекъснато видео.

Клоз се ухили многозначително.

— Вече схвана.

— Е, нещо за нашето момиче?

— Мисля, че сме прекалено закъснели за това. Пуснал съм програма, която сглобява фрагменти, но засега най-старият кадър, който имаме, е отпреди по-малко от две седмици.

— А тя с изчезнала преди три.

— Аха.

Мениджърът се върна с две големи чаши и ги връчи на детективите. Наш подуши своята и отпи.

— Това кафе ли е?

— Нали това искахте, не съм сбъркал? — попита мениджърът.

Наш кимна.

— Да. Просто очаквах да се върнете с някаква засукана напитка.

Клоз отпи шумно от своята чаша. Отлепи устни, целите в бяла пяна.

— Аз лично обожавам засуканите напитки. Това е триста калории райска вкуснотия.

— Сериозно ли говориш? — намръщи се Наш. — Триста калории?

Мениджърът сви рамене.

— Това е венти, 600 милилитра, по 50 калории на 100 милилитра, тъкмо триста.^[1]

Наш остави чашата си.

— Колко са в моята?

— Нула, ако не си сложите захар. Просто кафе без нищо.

Клоз отпи отново.

— Не ме съдете.

Управителят погледна компютърния екран.

— Имахте ли късмет?

— Това чудо е стара щайга.

Той кимна.

— Казах го на детектива, който дойде последния път. Корпорацията рядко ги ъпгрейдва, ако не се развалят, и повярвайте ми, мъчил съм се да счупя този, но той е издръжлив като муле. На шефовете наистина не им пука за дълготрайното съхранение. Ако ни ограбят, корпорацията ще иска да има събитието заснето, но наистина няма причини да държи записите повече от един-два дни.

Телефонът на управителя звънна и той го извади от джоба си, прочете съобщението, на екрана и прибра огромния по размери самсунг.

Клоз го зяпаше.

— Имате уай-фай тук, нали?

— Разбира се.

— Какъв по-точно?

— A, B, G, N и AC на 2,4 GHz и на 5 — отвърна той.

— Най-доброто, нали? Клиентите ви вероятно настояват за такъв.

Управителят кимна.

— Корпорацията ни държи да предлага най-доброто. Най-добрите ни клиенти се паркират тук за часове.

— Какво намекваш? — поинтересува се Наш.

Клоз се изправи и се зае да проследява жиците, по-точно една дебела синя. Последва я зад трите подредени в ъгъла кашона с чаши. Зад тях имаше лавици. Избута кашоните настрани и разкри една камара джаджи с примигващи светлинки — Наш не разпозна нито една. Спря пред някакво странно устройство, малка черна кутия с две щръкнали отгоре антенки. Клоз го преобърна.

— Това е техният уай-фай рутер и точка за достъп. Рукус Зоунфлекс, съвсем модерен. Помниш ли всички онези хора, които зяпаха лаптопите и смартфоните си там отпред? До един бяха свързани с интернет през това… — обясни Клоз. Отвори капака на своя мак бук. — Виждаш ли? Свързвал съм се с уай-фая на Старбъкс и преди и компютърът ми се връзва автоматично. Сега съм в една и съща мрежа с всички хора тук… — той посочи иконка в ъгъла до часовника си.

— Това с какво ще ни помогне? — попита го Наш.

Клоз кликна на клавиатурата си. Отвори се нов прозорец и в него запрепускаха данни, много по-бързо, отколкото колегата му можеше да ги прочете.

— Това е трафикът на техния рутер в реално време… — Клоз се обърна към управителя. — Не трябва да си държите потребителското име и парола на лепенка, закачена за рутера. Това е първото място, на което потенциален хакер ще потърси дали има достъп.

Управителят вдигна и двете си ръце.

— Всичко е корпоративно. Аз това чудо не го пипам.

Клоз се върна към мак бука си.

— Виждам всички имейли, уебстраници, снимки и песни, до които имат достъп хората тук, сега, в момента, само като гледам този лог.

— Все още не съм сигурен с какво ни помага това — призна Наш.

Клоз се усмихна.

— Ако аз бях готината актриса, а ти — Том Круз, това щеше да е моментът от филма, в който се опитваш да ме целунеш.

— Няма да те целувам, Клоз.

— Аз пък няма и да ти позволя.

— Какво ще рече всичко това?

Клоз вдигна показалец и се зае да пише отново. Наш го гледаше как реже и копира данни от някакъв имейл и в програмата, която вървеше на екрана. След това плесна с ръце и се ухили.

— Не можем да гледаме Ела Рейнолдс на камерата, понеже записът отдавна го няма, но можем да видим всичко, което е правила тук, като се започне опреди повече от година и приключим на двайсет и първи януари. И на телефона, и на компютъра й.

Наш се замисли за това за момент.

— Двайсет и първи? Това е денят, преди да я обявят в неизвестност. Което ще рече, че не е идвала тук в деня на самото изчезване. Така се стеснява малко времевият ни прозорец. Какво друго намери?

Клоз не го слушаше. Пак се бе захванал да пише. Не проговори близо три минути, преди да изтърси:

— Децата винаги ще са една крачка пред родителите си!

— Това пък какво ще рече?

Компютърният спец беше отворил на екрана си два прозореца. Избра онзи отляво.

— Това представя всички данни, които сме извадили от компютъра на Ела и онлайн акаунтите й. Телефонът й е изчезнал заедно с нея, но разполагаме с лаптопа й. Историята на браузъра практически не съществува. Или е използвала защитен браузър, или е шифровала трафика си. Повечето деца знаят как да го направят — не искат родителите им да си пъхат носовете в техните дела. Така че взех мак адреса й — това е уникалната идентификация за компютъра й — и го прекарах през рутера на Старбъкс. Това е този прозорец тук… — Клоз цъкна на квадрата отдясно. — Рутерът улавя дейността й, криптиране или не. Ако сравним двата прозореца и филтрираме съдържанието на единия и другия, мога да видя какво е разглеждала тя под шифър. Като цяло всичко, което не е искала да открият родителите й.

— Порно ли е? — попита управителят. Наш беше забравил, че и той е с тях в кабинета.

— За съжаление, не е порно — отвърна Клоз. Отвори нов прозорец и обърна компютъра, за да го види Наш.

Той цъкна с език.

— Ха. Определено не го очаквах.