Джонатан Баркър
И пета ще умре (105)

105.

Дневникът

Седем часа и три минути.

Лежа буден.

Момичето през две врати плаче отново, ридае с цяло гърло.

Взирам се в тавана.

Ножът ми без съмнение е в чекмеджето на д-р Огълсби.

Дали и снимката е там?

Не бях сигурен за това. Предполагах, че докторът би държал снимката под ръка. Исках да я видя. Стигаше да затворя очи и ми се появяваше в съвършени подробности. Нямах проблеми да си спомня тялото на г-жа Картър, увито в чаршафите, легнала до майка. Припомнях си го с такава лекота, както и деня, когато я видях в езерото и после в кухнята й…

Тя трепереше.

— Мисля, че исках да ме видиш. Забелязах, че ходиш там с въдицата си. Знаех, че ще бъдеш край езерото.

— Но защо…

— Понякога жената иска да бъде желана, това е всичко. — Госпожа Картър отпи от бутилката. — Мислиш ли, че съм хубава?

Мислех, че е хубава. Исках си снимката. Идеята д-р Огълсби да притежава моята снимка, да я изпива с очи, направо ми преобръщаше стомаха. Изобщо не трябваше да вижда тази снимка. Тя съвсем не беше предназначена за него.

Силно ридание. Задавено.

Подметките на сестра Джилман зашляпаха по плочките в коридора.

Тя щеше да успокои момичето. Процедурата се повтаряше всяка вечер. Протяжен плач, приближаването на сестрата, щракането на вратата на момичето, след това евентуални приглушени ридания и тишина.

Въртях кламерчето между пръстите си под чаршафите, нащрек за камерата, която бях сигурен, че ме гледа от вентилационната решетка.

Бях вдигнал това кламерче от плочките на пода, когато се наведох да си оправя чехъла днес. Не знам кой го беше изтървал, не ми и пукаше — важното беше, че сега е в мен. Знаех, че мога да отворя ключалката си с него и точно това щях да направя, когато му дойдеше времето. Но още не беше дошло.

Поредното приглушено ридание от стаята през две врати и после тишина.

Как ли изглеждаше момичето?

На каква възраст беше?

Какво й се беше случило?

Почти си я представях. Обятията на сестра Джилман около крехкото създание, увито в чаршафи, те двете…

Не можех да си тръгна без снимката. Нито без ножа.

Трябваше да си тръгна нощем.

Персоналът беше най-малко.

Нощем не чувах повече от две сестри по коридорите, понякога само една и, разбира се, имаше охрана в края на коридора, не биваше да ги забравям. Трябваше да избягам от стаята си, да сляза по коридора, да мина покрай сестринския пост до кабинета на доктора, да му разбия ключалката („Куиксет“ много по-лесна за отваряне от тази на собствената ми врата). Вътре можех: да си прибера ножа.

Нуждаех се от нож.

Без него надзирателят и сестрата щяха да са проблем.

Не можех да си го получа обаче, без да мина покрай охраната и сестрите, така че това също представляваше проблем. И то сериозен, без съмнение.

Освен това да не забравям и камерите.

Татко щеше да знае какво да прави. Той винаги знаеше как да постъпи.

Дъждът не беше спрял все още — равномерно почукване на перваза ми.

Електричеството примигваше.

Ако угаснеше, дали имаше резервно захранване?

Предполагах, че трябва да има.

Или пък нямаше?

Сестра Джилман имаше мила усмивка.

Чудех се дали момичето през две врати умее да се усмихва. Каква ли беше нейната усмивка?

Затворих отново очи и се замислих за коридора.

Татко щеше да му хване цаката.

И аз щях да му я хвана.