Джонатан Баркър
И пета ще умре (24)

24.
Клеър

Ден втори, 12:46 ч.

— Ето ни тук, на номер 3306 — Софи посочи през прозореца си синьо-бялата табела над голямата красива витрина — с големи печатни букви на нея беше изписано „Галерия Лий“.

Клеър пъхна хондата си в свободното място отпред и двете жени запристъпваха внимателно по студената улица, като внимаваха да не се подхлъзнат на заледения тротоар.

Малко звънче зазвъня, щом минаха през вратата, и жена с руса коса до раменете и очила ги погледна от бюрото в дъното на магазина.

— Добър ден, дами! — усмихна се тя. — Повикайте ме, ако имате въпроси или мога да съм ви полезна с нещо.

Клеър огледа галерията. Не беше виждала толкова цветове на едно място. Стените бяха покрити с картини от пода до тавана, всеки сантиметър пространство беше изпълнен с платна, които варираха по размери от няколкосантиметрови до близо два метра на дължина. Творбите обхващаха целия спектър, от абстрактни до пейзажи, осветени със стратегически разположени лампички на тавана. По масите на свободния под от двете страни бяха наредени статуи, вази и фигурки. Клеър не забеляза видим метод на организация. Изглежда, цареше тотален хаос, но пък беше прелестно. Ако не беше дошла по работа, сигурно щеше да остане тук часове наред.

Софи вдигна малка статуетка от масата от дясната си страна.

— Обичам пингвини, много са сладки.

Галеристката се надигна от бюрото, вдигна очилата на челото си и се приближи.

— Изработва ги местен художник, Тес Марчъм. Създава всеки един ръчно. Харесвам как стоят на пост на масата и бдят над другите си съседи. Тя прави също жирафи и зебри. Много е талантлива.

Клеър си отбеляза наум да се върне тук, когато има време да разгледа. Обърна се към жената.

— Вие ли сте госпожа Едуинс?

— Да. Моля, наричайте ме Колет.

Софи остави пингвина на масичката и го потупа по главата.

— Казвам се Софи Родригес. Работя в отдел „Издирвани деца“, а това е детектив Клеър Нортън от Чикагската полиция. Дошли сме да ви зададем няколко въпроса за Лили Дейвис.

Усмивката на жената угасна.

— Открихте ли я? Добре ли е?

— Още не, но я търсим с помощта на много хора — увери я Клеър. — Кога я видяхте за последно?

— По-миналата вечер — тя затвори галерията. Очакваше се да работи и снощи, но изобщо не дойде. Когато мина пет часа, наистина започнах да се тревожа. Не беше типично за нея. Не си спомням кога за последно е пропускала смяна и ако закъсняваше, дори само няколко минути, винаги се обаждаше или пускаше съобщение.

— По кое време се очакваше да дойде?

— Обикновено поема смяната от четири до затварянето и заключва — отвърна Колет.

— А по-миналата вечер, когато тя дойде, забелязахте ли нещо необичайно около нея? — попита Клеър.

Жената поклати глава.

— Не, нищо. Тя пристигна няколко минути по-рано и беше бъбрива както обикновено. Винаги се усмихва, такава си е. Клиентите я обичат… — галеристката се поколеба за миг, после понижи глас. — Видях вестника тази сутрин. Смятате ли, че Маймунският убиец я е отвлякъл?

Клеър поклати глава.

— Не, не е Убиецът „Четирите маймуни“ — произнесе го решително, но всъщност не беше убедена в твърдението си. След събитията отпреди няколко месеца имаше чувството, че Бишъп е приключил дейността си. Финалната му мишена беше Артър Талбът и той го спипа. Нямаше причина да продължава. Убийците обаче рядко спират по свое желание. Ако Бишъп просто беше излязъл в почивка, щеше да изгаря от нетърпение да се върне и дори тези последни престъпления да не съответстваха на почерка му, направо миришеха на него. Клеър си представи ухиления Бишъп и прогони образа му от мислите си.

— Но някой я е отвлякъл? — попита Колет.

— Така смятаме, да — потвърди Клеър.

— Да сте забелязали нещо странно в галерията през последните седмици? Някой, когото не познавате или може да е обръщал малко повече от нормалното внимание на Лили и недостатъчно на изкуството? — попита Софи.

Жената подъвка вътрешността на бузата си.

— Повечето ни клиенти са редовни. Няколко пъти месечно организираме събирания и те привличат нови лица. В обикновен ден като днес също си имаме свои посетители, хора, които не познавам, но никой в последно време не ми се е набивал на очи. Лили обикновено идва към четири и аз си тръгвам към пет, така че графиците ни не се застъпват много-много. Напълно възможно е някой да се е заинтригувал от нея, след като съм си тръгнала. Лили е такава хубавица, сигурна съм, че си има мъже ухажори, които наминават само заради нея. Неведнъж съм хващала приятелите й да се навъртат тук, но те не създават никакви неприятности. Нямам нищо против, стига да не правят бели. Тук понякога става доста тихо, ако си самичък.

Клеър оглеждаше тавана.

— Имате ли охранителни камери?

Колет поклати глава.

— Опасявам се, че не. Кварталът е спокоен и тук не работим с пари в брой, така че не съм изпитвала нуждата да инсталирам камери.

— Споменахте събирания — върна се на темата Клеър. — Те събират ли много посетители?

— О, да, винаги когато представяме местен художник, тук приемаме по няколкостотин души. Имаме си редовни клиенти, те пък канят свои приятели и познати любители. Предлагаме храна и напитки. Стараем се да правим такива събития колкото се може по-често.

Клеър се обърна към Софи.

— Ако исках да следя младо момиче и да се доближа до нея, това изглежда най-подходящият момент, нали? Голяма тълпа, много непознати. По-малко вероятно е да изпъкнеш, отколкото ако дойдеш сам… — тя се обърна към госпожа Едуинс. — А има ли вероятност да водите някакъв списък за тези събития?

Колет кимна.

— Да, водим. Записваме имената, адресите и електронната поща, за да можем да добавим посетителите към списъка ни с адреси. Даваме копие също и на представения художник.

— А дали е възможно да получим копия от тези списъци? — попита Клеър.

Колет се поколеба, после колебливо кимна.

— Ако ще помогне на Лили, разбира се. Дайте ми секунда.

Клеър проследи как жената тръгва към дъното на галерията и изчезва в коридор зад бюрото си. Обърна се към Софи.

— Ако нашият човек е дошъл, съмнявам се да е дал истинското си име и информация за контакт.

— Тогава каква полза бихме имали от списъците?

— Ще прегледаме всички имена и ще изолираме странните — които не се връзват с осигурения адрес, дали са грешна поща… предполагам, това ще стесни вариантите до само шепа хора. А когато го направим, може да…

От дъното на галерията се разнесе писък.

Клеър измъкна глока си от кобура през рамото и хукна към източника на звука със Софи по петите. Заобиколиха бюрото и минаха по тесен коридор покрай тъмна тоалетна, за да се озоват в малък склад. Колет Едуинс стоеше точно на прага, все още с ръка на ключа на лампата, другата притискаше към устата си. Взираше се в средата на помещението.

Клеър проследи погледа й и се вкопчи по-здраво в пистолета си.

Безжизненият труп на Лили Дейвис висеше неподвижен, опрян на метален рафт, със стъклени, празни очи и зейнала отворена уста. Около шията й беше усукан черен електрически кабел, плътта покрай него беше лилава. Момичето изглеждаше невъзможно бледо.

Клеър огледа склада, прибра глока и отиде до жертвата, като привично посегна към шията й в търсене на пулс. Нищо. Кожата й беше студена. Кабелът около шията беше завързан за страничните винкели на лавицата и я крепеше изправена.

— Обесила ли се е? — заекна Колет.

— Не — отвърна Клеър. — Била е мъртва, преди да окачат тялото й тук.

— Кой друг има достъп до това помещение? — поинтересува се Софи.

Колет трепереше.

— Аз… аз бях тук отзад преди няма и два часа. Трябваше да презаредя фигурки за масите. Нямаше я тук. Нямаше никого! Сама бях цяла сутрин.

— Ами онази врата? — попита Клеър и посочи разположената на отсрещната стена желязна врата.

— Държим я заключена. Отварям я само за доставки.

Детектив Нортън бръкна в джоба си и извади латексови ръкавици, сложи си ги и провери дръжката на вратата. Беше заключена, както и резето над нея.

— Всички навън — нареди.