Джонатан Баркър
И пета ще умре (51)

51.
Лариса

Ден трети, 11:21 ч.

Лариса Бийл се претърколи по студения бетон с притиснати към гърдите колене. С ъгълчето на окото си видя локва повръщано до главата си, вътре имаше и червени пръски. Беше изгубила сметка на повръщанията си през последните няколко часа. Гърлото ужасно я болеше. Не можеше да преглъща, нито да твори.

Беше повърнала част от стъклата. Видя и тях да блещукат сред кашата в червено и жълто. Но стомахът я болеше кошмарно, все едно й даваше да разбере, че това далеч не са били всичките.

След като погълна стъклото, инструкторът я беше хванал за косата и я беше завлякъл до фризера, после й натика главата вътре. Не беше подготвена за водата и тя й напълни носа и гърлото, а от кашлицата засмука още повече.

— Пий! — изкрещя похитителят.

Лариса не можеше да диша.

Той не й позволяваше да диша!

Водата пареше очите й, на вкус беше като океана. Опита се да изплюе солената глътка, но мъжът я застави да затвори уста и й държа носа защипан, докато не преглътна. Повтори процедурата още три пъти, преди да започне повръщането. След това я захвърли обратно на пода на клетката и заключи вратата.

Лариса изобщо не усети спускането на стъклото надолу, но на излизане парченцата деряха като бръсначи и когато пищеше, я болеше още повече.

Сега оня мъж я гледаше.

Седеше на няколко крачки разстояние на бетонния под пред клетката, втренчил в нея тъмните си очи. Тя чуваше дишането му, дълбоко и накъсано. Беше стиснал дясната си китка с лявата ръка и кършеше пръсти.

От устните на Лариса се изплъзна стенание и тя се претърколи отново. Не издържаше да гледа тези очи.

— И не се бой от онова, което убива тялото, но не може да убие душата, а се бой от онова, което може да съсипе душата и тялото в ада — прошепна зад нея той с толкова тих глас, че в началото Лариса не беше сигурна дали изобщо го е чула. След няколко секунди тишина той повтори думите, като проплачи ш-то в душа със съскането на отровна змия.

Стомахът на момичето се сви и тя се опита да изплаче, но болката в гърлото й задави звука, преди да се е изплъзнал, и го превърна в приглушено хриптене.

Лариса се съсредоточи върху стъклата.

Не искаше да ги избълва. Очакваше да прорежат стомаха й и да влязат в другите органи. Искаше стъклото да сложи край на всичко. Би погълнала още, ако можеше.

Болката означаваше, че още е жива. Когато болката спреше, щеше да намери покой. Обаче не спираше. Усещаше я да гори в корема й като нажежен нож отвътре. Стисна колене и изпищя безмълвно.

Зад нея зазвъня мобилен телефон.

Далечният глас от другия край на жицата не беше на високоговорител, но все пак се чуваше достатъчно ясно.

— Поглъщането на стъкло може да не се окаже фатално. Току-виж все пак е способна да прозре.

Мъжът въздъхна плачливо.

— Увредена е, компрометирана е. Не може да гледа. Никога няма да прозре.

— Налага се да опиташ.

— Трябва ми друга.

Мазето отново потъна в тишина след края на разговора. Той гневно изсумтя.

Тишина.

Покой.

Мрак.

— И след като е вменено на хората да умират веднъж, но след това да бъдат съдени… — рече мъчителят й на милиметри от ухото й.

Лариса подскочи, болката се вряза в стомаха й.

Намираше се точно зад нея. Не го беше чула да влиза в клетката.

Дали не беше припаднала?

За колко време?

Усети горещия му дъх по шията си. Надуши смрадта му.

Сигурно пак беше повръщала, но нямаше спомен за това. Косата й лепнеше.

Обърна се да погледне зад себе си, болката беше непоносима.

Клетката се оказа празна. Мазето също.

Сама.

Само ъгълчето на зелената завивка беше подпъхнато под главата й.

Къщата скърцаше около нея, инак безмълвна като гроб.