Джонатан Баркър
И пета ще умре (50)

50.
Пул

Ден трети, 11:02 ч.

— О, дявол го вземе! Ще ми трият сол на главата заради това! — Върнън Бедард се пльосна на дървения стол зад бюрото си и изпъшка тихо. — По идея трябваше да я нагледам миналата сряда, изненадващо посещение, и така и не смогнах. Направо съм се побъркал от работа.

Надзорникът на Либи Макинли беше върнал обаждането на Пул преди около час и прие среща с него и агент Дийнър във фоайето на Отдела за пробация на възрастни в Кук Каунти, недалеч от управлението на полицията.

Още на слизане от асансьора Бедард веднага забеляза агентите. Пълничък, с дебели ръце и още по-дебели стъкла на очилата, той носеше жълта, закопчана догоре риза и кафяв панталон, който изглеждаше два размера по-малък. Съпроводи посетителите до кабинета си на третия етаж — малък като кутийка, с един прозорец, обърнат към паркинга. Бюрото и кантонерките по протежение на отсрещната стена бяха отрупани с папки.

На плота на бюрото имаше три телбода. Пул непрестанно се зазяпваше в тях, докато домакинът им говореше.

— Много лошо предчувствие имах за тази жена.

— Кога сте я видели за последно? — попита Дийнър.

Бедард се завъртя в стола си, за да порови в поредната купчина папки на перваза зад него.

— Ето досието… — Обърна се отново и отвори папката на Макинли. С палец дръпна надолу график, закачен за вътрешната корица. — Девети януари. Стори ми се кротка и добре се приспособяваше след освобождаването… — прочете той неуверено.

— Струвате ми се разколебан. Оценката не е ли валидна? — попита Пул.

Бедард се облегна в стола и придърпа досието в скута си. С показалец отметна жълтата самозалепваща се бележка в ъгъла.

— Вижте сега. Много затворници първоначално имат проблеми след излизането си. Пет или повече години изглеждат магическото число в тефтера ми. Когато са прекарали над пет години зад решетките, затворническият начин на живот започва да им изглежда по-нормален от живота навън. Според мен заради структурираната рутина — хранене в определен час през деня, разходка в двора под час, гасене на лампите, светването им. Всеки ден, прекаран там, вътре, с юзди в ръцете на някой друг, те стават малко по-зависими от структурата, а късче от свободната им воля просто умира. Което е страхотно, докато са в затвора. Стават по-лесни за управление с времето, но също така и забравят какво е да си самодостатъчен. Когато излязат, мнозина са смазани от всичките решения и избори, които им предстоят. Дреболии, които приемаме за даденост, като това къде, кога и какво ще обядваме, могат да се превърнат в огромни, разбиващи проблеми за тях.

Пул се наведе напред и огледа графика в досието на Макинли.

— И какво, значи Либи не е била спокойна и не се е приспособявала добре след освобождаването?

Бедард изпитателно погледна агентите.

— Нищо вярно няма в това. Не се справяше добре.

— Тогава защо сте го написал?

— Аз съм тук да помагам на тези хора да си изградят живот навън. Да ги държа за ръката, да ги уча как да се грижат отново за себе си, като междувременно избягват всички онези съблазни и проблеми, които поначало са ги пратили в затвора. Не е лесно — нито за мен, нито за тях… — той положи длан на папката. — Досиетата ми са леснодостъпни за всеки в системата, не само за началниците ми. Някои работодатели — правителствени работни места най-вече, както и курсове за преквалификация, собственици на сгради на правителствената хранилка… силите на реда… — той се намръщи срещу агентите. — Запиша ли грешното нещо в досието, създавам проблем за този човек, сизифов камък, който ще влачи много дълго време. Ако напиша, че Либи Макинли има проблеми с приспособяването навън, докато се усетя, и ще й откажат възможности за подготовка само защото друг бивш затворник изглежда по-подходящ. Могат да й откажат работа. И изведнъж ще се стигне дотам, че тя изобщо да не може да функционира на свобода.

— Това ли подсказва жълтото листче? — попита Пул. — Някакъв вътрешен код, така че да знаете какво всъщност се случва въпреки официалните ви бележки?

Бедард кимна.

— Зеленото ще рече, че всичко е наред, червеното обозначава проблеми. Синьото говори за по-бавно приспособяване.

— Нейното листче е жълто.

— Жълтото ще рече, че тя иска да се върне зад решетките. Виждал съм затворници като нея да извършват престъпления и после да се предават в най-близкия полицейски участък само за да се върнат в килията… — Бедард погледна към снимката на Либи Макинли в досието. — Надявах се да я уредя в дом за постепенна социализация — беше и списъка в очакване на свободно място. Ако това не сработеше, щях да я подтикна да си вземе един или двама съквартиранти. Понякога допълнителният контакт помага.

Пул се хвана, че пак зяпа трите телбода. Застави се да се обърне отново към надзорника.

— Господин Бедард, ще ви задам един въпрос и искам да обмислите много внимателно отговора си… — той се наведе напред и облегна лакът на бюрото на събеседника си. — По ваше мнение, Либи Макинли е искала да се върне, понеже не се е справяла сама и не е можела да се грижи за себе си, или защото се е страхувала от нещо навън и се е чувствала по-сигурна в затвора?

Бедард се намръщи.

— Имате предвид, че може да е била в опасност? Някой да я е преследвал?

— Да.

Надзорникът си пое дълбоко дъх и издиша полека.

— Сложен въпрос. Тя не разговаряше въобще с мен. Когато се срещнахме за последно, ми се стори стресирана. Наля ми чаша вода от чешмата и забелязах, че ръцете й треперят. Очите й бяха кървясали и подпухнали от липса на сън. Стори ми се отслабнала, беше свалила килограми, вероятно не се хранеше добре. Нищо, което да подскаже, че според нея е в опасност обаче. Според мен щях да забележа. Веднага се набива на очи при бивши престъпници например.

— Претърсвате ли понякога жилищата на поднадзорните си? — поинтересува се агент Дийнър.

— Разбира се, ако има съществена причина.

— Претърсвал ли сте жилището на Либи Макинли?

Надзорникът поклати глава.

— Тя е лежала за сгазен човек. Не заради наркотици или оръжия. Дори в затвора странеше далеч от тези неща. Тестовете за наркотици са задължителни при освобождаване с условно доизлежаване и тя всеки път излизаше чиста. Никога не съм имал причина да претърсвам къщата й. Какво намеквате, момчета? Тя да не се е била забъркала в нещо?

Бедард се размърда в стола.

Пул знаеше какво всъщност го пита събеседникът му. Била ли е забъркана в нещо, което съм могъл да забележа? И какви неприятности съм си докарал?

— Името Кейлин Селки говори ли ви нещо?

— Не.

Дийнър се наведе по-наблизо.

— Сигурен ли сте?

Бедард се обърна наляво, издърпа клавиатурата на компютъра си под няколко листа хартия и записа името.

— Не ми звучи познато. Не е сред поднадзорните ми. Не я виждам и в системата.

Пул се обади:

— Намерихме шофьорска книжка и паспорт в къщата на Либи, и двата на името на Кейлин Селки, но със снимката на Либи Макинли.

— Истински или фалшиви?

— Истински.

— Не е лесно да се извадят.

Пул продължи:

— Истинската Кейлин Селки е умряла на седемгодишна възраст. Била е ударена от кола, докато си карала колелото. Станало е преди двайсет и четири години.

— Вероятно има акт за раждане и го е използвала да изкара паспорт, след това с тях двата е издала и шофьорската книжка… — размишляваше на глас Бедард. — Ако е успяла да го направи още в затвора, значи е имала помощ. Ако го е постигнала след излизането, пак й е трябвала помощ…

— Какво ви кара да кажете това?

Надзорникът сви рамене.

— Случва се по-често, отколкото си мислите. Както казах и преди, новото начало за тези хора е трудна работа. Някои от тях имат чувството, че ще се справят по-добре с нова самоличност. Преди десетина години един тип, който излежаваше доживотна в Пен Стейт в Охайо, беше спипан да върти конвейер за документи. Избираше затворници, които скоро ще излизат, пробутваше им философията за новото начало, а после — и пакетна сделка в притурка. Затворникът уреждаше чрез някой отвън плащането на името на братовчед му и съответният братовчед осигуряваше документ за самоличност, който да чака излизането на пандизчията. Това не може да се свърши отвътре, трябва да се проведат прекалено много телефонни разговори и писма за писане. Трябва физически адрес за получаването на документите. Не ги пращат в затвора на посочения от теб номер на затворник.

— Предполагам, че не.

Бедард се почеса по врата и погледна пръста си.

— Тази схема в Охайо… Смяташе се, че вадят близо двеста хиляди годишно от издаването на документи. Не бих се изненадал ни най-малко, ако някой го прави и в Стейтсвил, където е пребивавала Либи. Вероятно имат хора във всички затвори. Може би и по повече от един. С подобряването на технологиите бизнесът се специализира все повече и става по-доходен.

— В същото чекмедже намерихме и 45-калибров пистолет — додаде Дийнър.

Бедард въздъхна.

— Могла е да го вземе от същия човек. Продават всичко накуп — документи, оръжия, планове за пътуване… Кихнеш ли достатъчно пари, можеш да си купиш всичко, което поискаш, предполагам.

Пул се обади:

— А тя имаше ли пари?

Бедард отново прерови папката.

— Родителите й са починали и двамата. У4М се е погрижил за единствената й роднина. Не видях никакви посетители през последната й година. Налага се да проверите в затвора, ако искате сведения за по-отдавна. Няма и телефонни обаждания. Както виждам, излежала си е присъдата самичка, пазила се е от неприятности. Що за ресурси е имала, преди да влезе зад решетките?

Дийнър направи справка с бележките в телефона си.

— Дължала е дванайсет хиляди за колата си, четирийсет и осем хиляди студентски заем и чековата й сметка е съдържала трийсет и два долара. Средствата са изядени от банковите такси през годините, така че накрая тази сметка е закрита.

Надзорникът разпери ръце.

— Е, както виждате, нито стотинка. В затвора има два вида плащания: студени, безлични пари и услуги. Ако не е имала пари да си плати за това, значи ще видя какви ги е вършила. Може да се е съгласила да спретне нещо за някого, след като излезе, в замяна на документите. Нищо чудно да е удар — това би обяснило оръжието.

— Били сте във връзка с нея. Стори ли ви се способна на подобно нещо? — попита Пул.

— Според мен след няколко години в затвора всеки е способен на какво ли не, дори невинно момиче от предградията.

 

 

Десет минути по-късно стояха пред джипа на Пул. Снегът бе оредял до отделни прехвърчащи снежинки и всичко беше побеляло. Пул избърса предното стъкло с ръкава на палтото си.

— Някакъв късмет със съседите?

Дийнър поклати глава.

— Униформените са научили едно голямо нищо. Обиколих къщите на разстояние по четири в двете посоки. Обитателите им не са много читави. Единственият, който си спомня да е виждал момичето, беше старицата, която живее отсреща. Прекарва си времето, кацнала на панорамния си прозорец, с нос, наврян дълбоко в делата на всички останали… — той погледна телефона си. — Казва се Рокси Хаклър. Каза, че видяла Либи общо три пъти, откакто се е нанесла. Първия път някакво такси оставило Либи с една торба багаж. На следващия ден Рокси я видяла да се връща от магазина, натоварена с торби. После миналата седмица я забелязала отвън да крачи по тротоара, докато говори по телефона. Кой излиза от къщи на този студ, че да говори по телефона?

— Имаш ли идея за какво е бил разговорът?

— Няма регистриран на нейно име телефон. Не намерихме такъв и в къщата.

— А дали къщата се подслушва?

Дийнър подритна малка купчинка почернял сняг на тротоара.

— Съмнително е. Техниците не откриха нищо, а те я преровиха от тавана до мазето и обратно вече няколко пъти. Което не означава, че Либи не е била на противоположното мнение. Няма да е първата, излязла от затвора, с предположение, че някой я следи или подслушва.

— В нейния случай може и наистина да е било така.

Дийнър изду бузи, а белият му дъх се задържа във въздуха.

— Бишъп никога не се е връщал за втори член на семейството. Тя е първата. Знаела е, че той идва, и се е опитала да избяга. Бил е по-бърз.

Пул кимна.

— Така ми се струва и на мен. Ако отгатнем защо, ще се приближим до Бишъп.

— Е, какво следва сега? Че вече ми замръзнаха топките тук навън.

— Връщам се в управлението. Трябва да свърша с прегледа на кашона, оставен от Бишъп. Защо не се заемеш с личните документи? Опитай се да определиш откъде ги е взела Либи. Трябва да разберем кой й е помагал.

— Не трябва ли да следим семействата и на другите жертви?

Пул нямаше готов отговор на този въпрос.