Джонатан Баркър
И пета ще умре (108)

108.

Дневникът

— Получих доста интересно обаждане от полицията тази сутрин. Желаеш ли да научиш какво ме питаха?

Червен мохер.

Такъв беше пуловерът днес.

Докторът беше ял за закуска палачинки или вафли. Под яката му имаше малко петно от сироп. Надушвах захарта. От това огладнявах. Хапнал бях зърнена закуска и мляко, несъмнено любими, но определено не толкова хубави като палачинките и вафлите.

Липсваха ми палачинките на майка. Тя правеше страхотни палачинки.

— Ансън, пак се отнесе. Когато някой ти говори, трябва да се опитваш да се съсредоточиш върху гласа му. Помага да гледаш човека в очите и да се опиташ да затвориш кранчето на дрънкането в главата си.

Гледах доктора в очите, макар че всъщност не го виждах.

Можех да гледам и право през него, ако пожелая, точно както съвсем лесно можех да надзърна и в главата му и…

— Ансън.

Надушвах сиропа във въздуха.

Погледнах Огълсби в очите.

И се усмихнах.

— Да, докторе?

— Желаеш ли да чуеш какво ме попитаха полицаите?

— Да, докторе. Желая го извънредно силно.

Той погледна към бележките си.

— Обади се детектив Уелдърман от Грийнвилското управление. Каза, че са ходили няколко пъти до къщата ти да разпитат съседите ви… — той порови пак в бележките си. — Семейство Картър, Саймън и Лиса. Очевидно не са се връщали у дома. Това е накарало ченгетата да проверят работното място на Картър и се оказа, че не е ходил на работа от известно време. Съпругата му, която не работи, изглежда, също е изчезнала.

Докторът не отлепи очи от бележника си още малко, оглеждаше текста, но после ме погледна и се намръщи.

— Значи имаме четирима възрастни, включително родителите ти, които или са в неизвестност, или мъртви. Три трупа, открити след ужасния пожар в къщата ти — който вече е потвърден палеж — и имаме едно момче, което очевидно не умее да плаче, изоставено и сега седящо срещу мен в кабинета ми… — той пак си свали очилата, но този път не го правеше демонстративно. Смъкна ги от носа си и ги остави да паднат на гърдите. — Трябва да ти кажа. Ансън, това не изглежда добре. Никак не изглежда добре. Полицията несъмнено е възмутена. Желаят да говорят с теб. Просто си умират да поговорите. Разбира се, казах им, че това няма да стане. Ти си малолетен и под моите грижи, и няма да те подложа на такова нещо… — Той се наведе напред и понижи глас. — Няма и час след като затворих телефона на детектив Уелдърман, получих обаждане от онзи окръжен прокурор, за когото ти споменах преди известно време. Помниш ли го? Онзи, който искаше да поговори с майка ти. Каза ми, че би било в мой интерес да позволя на полицията да те разпита, в мое присъствие, разбира се. Беше извънредно настоятелен. Поиска да види и бележките ми. Казах му, че разговорите ни са абсолютно поверителни и всичко, което си ми казал, се смята за тайна и няма начин да му ги покажа. Удържах фронта, Ансън. Удържах го за твое добро. Но тези хора — полицията, главният прокурор… те явно смятат, че си замесен в случилото се и ако трябва да съм честен, не си ми казал нищо, което да ме накара да повярвам в обратното. Мога да удържам вълците само до едно време, Ансън. Налага се да ми кажеш какво всъщност стана.

Ножът ми пак се намираше на бюрото му. Не мисля, че го беше оставил от предишния път, понеже днес беше на ъгъла на плота, съвсем близо до мен, а не там, където докторът го сложи вчера. Можех да се пресегна за него, ако исках. Можех да го извадя от найлоновото пликче и да го забия в шията на добрия доктор, преди да успее да надраска „потенциално опасен“ в малкото си тефтерче и определено, преди да успее да го подчертае.

Потенциално опасен.

Пак ме гледаше, позволяваше на капките тишина да се натрупват една върху друга като строителни блокчета. Знаех, че ще прекара следващия час, седнал тук тихо в очакване да заговоря. Използваше тази тактика редовно, а усилията му бяха съвсем прозрачни.

— Татко запали пожара и избяга с майка.

Огълсби пак си сложи очилата.

— Ами това е интересна мисъл, но защо би оставил колата си? И тя нейната също? И къде са отишли? Защо са тръгнали без теб?

— Не знам къде са отишли и нямам представа защо са ме изоставили.

— Кои бяха мъртъвците в къщата ти?

— Не знам.

— Къде бяха съседите ви?

— Не знам.

— Кой запали пожара?

— Татко.

Докторът искаше да ме попита за снимката. Знаех, че е у него, вероятно я носи със себе си, може би е в джоба на панталоните му или скрита някъде между страниците на тефтерчето му.

— Защо баща ти би запалил пожар?

— Не знам.

— Кои бяха онези мъже — онези, които намерихме в къщата, да го наранят ли бяха дошли? Опитаха ли се да наранят майка ти?

Това не ми харесваше.

Ни най-малко не ми харесваше.

Скорострелните въпроси. Отговарях прекалено бързо.

Давах отговорите, без да се възползвам от възможността да ги обмисля от край до край. Докторът владееше разговора. Татко не би одобрил. Трябваше аз да владея разговора. А не да съм натикан в ъгъла като сега. Държах се…

— Ансън, знаеш ли какво е кинезика?

Поклатих глава.

— Кинезиката е интерпретация на телесните движения, на езика на тялото. Израженията, жестовете, невербалното поведение, свързано с всички части на тялото. Имам продължително обучение по кинезика, интерпретация на телесния език, и това обучение ми позволява да знам, когато някой не е искрен с мен. Вече обсъдихме какво ми е отношението към хората, които лъжат или само послъгват. Когато някой го прави вербално, тялото му подава знаци, благодарение на които прозирам през тези лъжи. Колкото по-дълго говоря с човека, толкова по-лесно става. В крайна сметка става невъзможно някой ефективно да ме излъже. Ние с теб, Ансън, приближаваме тази точка. Какво значи това за теб? Е, значи, че можеш да продължиш да ме лъжеш, а аз ще знам, че лъжеш, или да ми казваш истината и в този случай също ще знам, че ми казваш истината. Ще рече, че си стигнал до кръстопът и трябва да вземеш решение. Можеш да започнеш да отговаряш на въпросите ми, което ще те постави в рамките на защитата на отношенията между доктор и пациент и не може да бъде използвано срещу теб. Или да продължиш да се опитваш да ме лъжеш. Ако решиш да поемеш по този път, не мога да ти помогна с нищо… — Огълсби се облегна удобно. — Като твой лекар ще позволя на детективите да те разпитат и да следват какъвто курс на действие сметнат за необходим. Ще помогна на онзи окръжен прокурор в неговите търсения. Ще бъдеш преместен от това заведение в далеч по-негостоприемно, от типа, където младо и хубаво момченце като теб се счита за разменна монета, просто вещ, собственост, която да бъде използвана и изхвърлена. Ще бъдеш пречупен и ще умираш по малко ден след ден и няма връщане назад. Щом едно момче се озове на такова място, повече няма връщане оттам можеш да потъваш само по-дълбоко в бездната. Ще прекарваш дните си с лопата, да копаеш все по-дълбока дупка, в която да се скриеш, само за да откриеш, че чудовищата предпочитат тъмното и с радост ще те последват… — докторът си свали очилата. — Искам да ти помогна, Ансън. Надявам се да го разбираш, но времето ни свършва.

 

 

С това той приключи сеанса ни, близо десет минути по-късно от обичайното, и ме отведе обратно по коридора, покрай сестринския пост и в стаята ми.

Вратата на момичето беше отворена, когато минахме край нея, а сестра Джилман й носеше обяда. Момичето седеше на леглото си с колене, притиснати към гърдите.

Тя ме зяпна на минаване, аз също я гледах.

Не можех да отклоня поглед, дори да го исках.