Джонатан Баркър
И пета ще умре (41)

41.
Лариса

Ден трети, 8:53 ч.

Неоформена тъмнина, малки искрици цвят и прашинки се въртяха във въздуха и танцуваха в полезрението й. Лариса Бийл се претърколи и посегна към завивката си, за да я придърпа над главата.

Събота.

Днес нямаше училище.

Нямаше училище, което значеше, че може да си поспи. Нямаше училище и следователно можеше да се зарови под дебелата завивка и да спи до обяд или дори до по-късно, стига да иска. Майка й беше на работа днес. Къщата беше празна и тиха. След това си спомни, че има час за шофьорски курс. Беше си нагласила алармата. Която скоро щеше да се включи. Дотогава обаче можеше да поспи. Посегна за завивката, но не я напипа.

Акустиката в стаята й се струваше странна. Непознато електрическо бръмчене, работещи уреди…

Лариса вече беше ставала.

Беше излизала от къщи.

Спомняше си как стига до ъгъла в студа, за да се срещне с инструктора и да се качи в колата.

Матракът й беше студен и твърд. Постелята вонеше отвратително.

— Искаш ли малко мляко? Донесох ти мляко.

Гласът беше мек, колеблив, глас на непознат. Лариса отблъсна съня и насили очите си да се отворят. Когато клепачите й затрепкаха, ужасно тежки и уморени, около тях забуча болка, сякаш някой вършееше и главата й със стик за голф и я стискаше.

— Може и да е топло, но топлото е хубаво. Харесвам топло мляко.

Инструкторът я беше инжектирал с нещо. Ама че гадост. Веднага след като Лариса си закопча колана, усети убождане в бедрото и остра болка. Спомни си как погледна надолу, видя иглата, зърна как мъжът натиска буталото на спринцовката.

И после — нищо.

Сега се вгледа в мрачното мазе, в спускащите се по стълбите отсреща сенки, от които я делеше телена мрежа.

Лариса седна и за малко да се прекатури пак по гръб, а пред очите й затанцуваха ярки бели точици, които впоследствие отминаха. Стаята беше тъмна. Единствената светлина вътре идваше от горния край на стълбите.

— Млякото ще ти помогне да се прочистиш от лекарството. Съжалявам, че се наложи да ти го причиня, но не би дошла с мен иначе.

Мъжът с черната плетена шапка, инструкторът.

Лариса се намираше в клетка, телена клетка, завита с мръсно зелено одеяло, направо на бетонния под. Рязко завъртя глава и се огледа. Цистерна за вода, котле, работна маса. До стената при стълбите имаше облегнат стар бял фризер, но трябва да беше развален — не издаваше никакви звуци и капакът му беше отворен и облегнат на стената.

На пода долу, до фризера, имаше нещо, покрито с бояджийски брезент. Лариса видя под него себе си и как я откриват отдолу…

— Какво има там? — попита тя с пресипнал глас.

Мъжът се надигна ядосан от стълбите.

— Не обръщай внимание. Хич не й обръщай внимание.

Лариса го чу да пристъпва към нея, като леко влачеше единия си крак. Спря на около метър от клетката и се почеса по плетената шапка. Момичето вече виждаше очите му и тъмните кръгове около тях, и колко бяха хлътнали. Бяха кървясали и с коричка от засъхнали сълзи в очите.

— Не ме гледай, не така… — той отстъпи назад, сега осветен изотзад от светлината в горния край на стълбите, а лицето му се скри в здрача.

Лариса се застави да се изправи, мускулите на тялото й бяха слаби и схванати. Мръснозеленото одеяло падна на пода. Якето й го нямаше. Тя скръсти ръце на гърдите си, издърпа ръкавите на пуловера и пъхна длани вътре.

— Ако ме пуснеш, няма да кажа на никого за случилото се. Ще си остане наша малка тайна… — тя се замисли за танците тази вечер и за Кевин Дю. Нямаше начин да се намира тук, това не беше истинско. — Родителите ми знаят къде съм. Знаят, че имам урок по шофиране. Ако отсъствам твърде дълго, ще ме обявят за изчезнала. Ще се обадят на полицията. Наистина ли го искаш? Ако ме пуснеш, няма да се стигне дотам. Ще забравя всичко станало.

Това беше лъжа. Баща й бе тръгнал рано за строежа, а майка й планираше да ходи до службата. Обичаше да работи в събота следобед, понеже тогава нямаше никой друг. Родителите й смятаха да ходят и на вечеря заедно, и двамата знаеха, че Лариса ще бъде на танците за Свети Валентин. Когато се върнеха от работа, просто щяха да приемат, че е при приятели и се подготвя — нямаше да я очакват да се върне преди полунощ, че и по-късно. Никой не планираше да я търси. На никого нямаше да липсва.

— Ти с чисто съзнание и душа ли си?

Мъжът имаше проблеми с произнасянето на душа и след думата изсумтя странно, сякаш се сърдеше сам на себе си.

— Не те разбрах.

Той за момент се наведе напред, усети се и пак се скри в сенките.

— За да прозреш, трябва да си чиста. За да си чиста, съзнанието и душата ти трябва да са такива… — той заразтрива палец и показалец един в друг, вероятно някакъв нервен тик. — Последната, тя не беше чиста напълно и според мен затова не успя да прозре. При теб ще бъде различно. Убеден съм.

Лариса пак стрелна с поглед платнището на пода.

— Колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще си свободна. Искаш да се освободиш, нали?

— Да, искам да ме пуснеш.

— Мога да те освободя, но се боя, че никога не бих те пуснал.

Лариса прекоси малката си клетка и отиде до вратата, заключена с катинар в горния край и още един в долния. Стисна я с две ръце.

— Пусни ме, луд шибаняк такъв! Пусни ме веднага!

Като изключим търкането на двата пръста, инструкторът не помръдваше, сянка на фона на по-тъмните сенки. Облиза сухите си, напукани устни.

Лариса изпищя.

Разпищя се колкото се може по-силно, толкова високо, че гърлото я заболя. Взираше се право в очите на похитителя си и пищя до последната глътчица въздух, която побираха дробовете й, а после си пое наново дъх и пак запищя. Когато най-сетне спря, помещението потъна в плътна тишина — не се чуваше нищо, освен бръмченето на електрическите уреди и тихото цъкане на водата.

— И аз понякога пищя. Става ми по-добре, като се накрещя — сподели мъжът. — Никой не ме чува, теб също няма да те чуят… — Той тръгна към стълбите и спря в подножието им. — Изпий си млякото. Ще имаш нужда от сила. Скоро ще се върна и ще започнем.

Лариса проследи изкачването му по стълбите и как щадеше десния си крак. Когато стигна до горе, чу затварянето на вратата. Лампата остана да свети.

Чашата с мляко се намираше в ъгъла на клетката й, точно до вратата. Момичето я вдигна, изля млякото на цимента и уви съда в зеленото одеяло, след което го хвърли на пода и го смачка с крак. След това разгърна завивката и внимателно избра най-острото парче — към десетина сантиметра на дължина. Стисна го с трепереща ръка.

— Да започваме, шибаняко!