Джонатан Баркър
И пета ще умре (38)

38.
Портър

Ден трети, 7:33 ч.

Портър седеше на дървена пейка точно пред кабинета на директора, дълбоко под бетонните основи на окръжния затвор. Беше дошъл пеша от хотела и бързо стигна до извода, че тази част от града изглежда по-добре нощно време.

Град Ню Орлиънс миришеше странно. Дори в най-хубавите части на града смрадта витаеше няколко пръста над улиците, точно колкото да те погъделичка по ноздрите и да ти напомни къде се намираш. Близо до затвора вонята не си даваше труда да се крие. Всички задни улички и празни паркинги си имаха обитателите, не само местни, но и туристи, които пиеха до забрава и се отдалечаваха от светлините, музиката и веселието към основната привличаща сила на това място, нейде зад завесата на Оз.

Когато Портър стигна до централния вход, охраната го посрещна с уморено безразличие. Преди да заговори, пазачът се впусна в продължително оплакване за часовете за свиждания и местоположението на входовете за посетители. Портър му връчи една от визитките си от Чикагската полиция и му сподели причината за идването си. Пазачът не поиска да види значката му и на минаване през проверката Портър каза, че е оставил пистолета си в хотелския сейф. Рискуваше някой да се обади в Чикаго и да провери версията му, но нямаше голям избор. Не би получил достъп като цивилен.

Сградите на общинския затвор бяха оградени от бетонни стени и боядисани в мръснобяло. Поведоха го през поредица коридори и портали, докато не изгуби напълно представа в коя посока се движи. Въздухът му се струваше застоял и гранясал, а ехото от тропота на обувките оставяше впечатление, че се намира дълбоко под земята. Тъмничарят, който го съпровождаше, каза, че минават по кратък път до кабинета на директора, направо през търбуха на звяра. Портър определено не страдаше от клаустрофобия, но ако прекараше прекалено много време тук, това конкретно състояние като нищо щеше да се пробуди. Не си представяше какво е да работиш тук, да прекарваш сред тези стени всеки ден. При всяка стоманена врата се налагаше да спират и да чакат някой да дойде да ги пусне. Втренчените погледи на камерите му тежаха. Бяха разположени на всеки 5–6 метра.

В края на коридора минаха през поредица портали, разположени само на по три метра един от друг — напомниха на Портър за въздушен шлюз или камера за обеззаразяване от старите научнофантастични филми. От другата страна имаше административни кабинети. Макар и техните стени да бяха бетон и стомана, тук поне се срещаше оскъдна декорация под формата на износен мокет и пластмасови цветя, почти оазис на цивилизацията в пустошта.

Тъмничарят посочи една пейка.

— Директорът е тук, но е на визитация. Скоро ще се върне. Не мърдайте оттук!

Това се случи преди почти трийсет минути.

Цели шест камери покриваха помещението от различни ъгли, няколко бяха и подвижни, другите стационарни, но всичките го зяпаха.

— Детектив Портър?

Сам не беше чул влизането на човек, но ето че този тип стоеше на няма и два метра от него.

— Да.

— Аз съм директор Вайна. Какво ви води в нашето малко късче от рая?

— Трябва да видя един от затворниците ви.

— Не работя в посетителския отдел вече десетина години, но когато проверих за последно, часовете за посещения започнаха в девет и е относително лесно да се проследят табелите отвън до опашката. Няма особена нужда да бъда въвличан в процеса. И да ви кажа, така ми харесва.

Директорът беше няколко пръста по-нисък от Портър, към метър и седемдесет на ръст. Косата му явно бе посивяла преди известно време, но я носеше в къса военна подстрижка. Малките му очички бяха сближени над нос с вид на чупен и наместван многократно. На шията му имаше тънък и розов белег. Изчезваше под яката на синята му риза. Беше набит и самоуверен, а погледът му не трепваше. Взираше се право в очите на Портър, все едно гледаше затворник.

— Имаме причини да смятаме, че конкретният затворник може да се окаже свързан с У4М.

— А, значи вие сте онзи детектив Портър?

— Да, именно онзи съм.

— Следя случая по телевизията. Луда работа. Какво ще рече свързан?

— Нямам право да споделя.

— Е, тогава, предполагам, аз пък нямам свободата да ви позволя да се срещнете с някой от затворниците ни.

— Бих могъл да се върна със заповед — намекна Портър.

Директорът сви рамене.

— Моля, заповядайте. И когато се върнете с тази заповед, покажете я на охраната при посетителския вход… — той се обърна и тръгна да излиза от кабинета. — Желая ви приятно прекарване в Ню Орлиънс, детективе.

— Затворничката ви може би е майка му — уточни Портър. — Но посещението ми трябва да остане незабелязано. Ако пресата надуши, могат да изгорят единствената ни налична следа. Нуждая се от помощта ви, директоре!

Вайна спря точно пред вратата и поклати глава.

— Наистина се надявах на тих, спокоен уикенд. Да ви помагам не ми звучи спокойно и тихо.

— Можете да спасите човешки животи, директоре. Просто трябва да поговоря с нея.

Директорът се обърна отново към него.

— И как се казва тя?

Портър помълча за момент. Беше закачил плячката на кукичката, не биваше да го изгуби.

— Не съм сигурен. Нямам представа и каква присъда излежава.

Директорът се ухили криво.

— Детектив, тук имам към две хиляди затворници, но преди урагана „Катрина“ бяха над шест хиляди и петстотин. Някои си чакат делата за хулиганство, други са тук за дребни обвинения като пътни нарушения, каране в пияно състояние, общински обвинения… Останалите са на дългосрочна почивка в затвора заради Луизианския корекционен отдел или федералното правителство. Как точно очаквате да проследя жената, ако не разполагате с име?

Портър извади снимка от джоба си и я връчи на директора.

— Само с това разполагам.

Събеседникът му взе снимката и извади чифт очила от джоба си. Обърна я, прочете посланието на гърба и после се вгледа в зърнистото изображение.

— Това е западната порта — каза, след като го разгледа.

Портър посочи пазача, който вървеше пред майката на Бишъп.

— Това е…

— Винсент Уейднър — отвърна директорът. — Познах го.

— Може би той ще я помни?

Директорът въздъхна тежко.

— Хайде — кимна към вратата на кабинета си. — Да видим какво мога да направя.