Джонатан Баркър
И пета ще умре (17)

17
Клеър

Ден втори, 10:26 ч.

Клеър се облегна в служебния стол със скърцащи колелца и взе да чегърта напуканата зелена кожа на подлакътника. Посегна към чашата с кафе и я вдигна към…

Празна беше.

По дяволите.

— Искаш ли да ти я напълня пак? — попита Софи и вдигна глава от тефтера в ръцете си.

— Няма нужда. Само двама ни останаха. Да приключваме и да се махаме оттук.

След като говориха с Гейби Дийгън, охранителят ги съпроводи до административния кабинет на втория стаж и ги представи на Норийн Оугън, секретарката. Тя ги изгледа с насилена усмивка иззад очила, достатъчно дебели да зачервят гръбчето на носа й с тежестта си. Клеър усети начало на главоболие само от усилието да я гледа в очите през лупите й.

След като се представиха, те пратиха секретарката с две поръчки — да събере учениците от доста подробния списък, който Гейби им осигури (общо шестнайсет имена), и да провери в дневниците за отсъствия на дванайсети — търсеха човек, който не е стигнал до училището в този ден, все едно от кой клас, с предположението, че може някой ученик да е взел Лили в колата си и да е избягал с нея.

Докато жената се занимаваше с поставените й задачи, Клеър и Софи се захванаха да разпитват учениците, строени в коридора пред кабинета. Вече бяха приключили с четиринайсет, оставаха им още двама. Засега никой от разпитаните не си спомняше да е виждал Лили онази сутрин, нито на път към училището, нито в самата сграда.

— Кой е следващият?

Софи погледна бележките на Гейби.

— Малкълм Лефингуел и Лео Гъния. Какво ще кажеш да ги разменим?

Клеър отметна глава назад към облегалката.

— Лео!

Софи се изкиска.

— Уф, Клеър. Нужно ли е да викаш всяко име?

— Харесва ми как подскачат децата, когато си чуят името на висок глас от директорския кабинет. През главите им минават всички бели, сторени, откакто са напикали първата си пелена. Виждаш ли? Погледни как е прежълтяло това момче!

Софи вдигна поглед към ученика, който влезе през вратата.

— Проклет садист си, жено!

— Просто ги поддържам в добра форма!

Лео Гъния носеше униформена бяла риза, тъмносини панталони и синя раирана вратовръзка като всички други момчета, с които бяха говорили. Черната му коса беше спретнато подстригана и по брадичката му растеше съвсем къса четина.

Клеър преглътна усмивката си. Защо ли всички юноши си мислеха, че могат да си отглеждат лицево окосмяване в някаква форма? Все още не беше срещала в действителност способно на такъв подвиг хлапе. Вместо това се сдобиваха с неравни петна и ивици прасковен мъх. Съблазни се да изпрати някое от момчетата за бръснач и бутилка тестостерон.

— Моля, седни, Лео.

Софи обясни на младежа кои са и защо са тук.

Лео не сведе очи и кимаше, когато каза:

— Цялото училище само за това говори.

— Наистина ли? И какво казват? — попита Софи.

Момчето сви рамене.

— Само че някой може да я е отвлякъл на път за училище онзи ден. Убиецът, У4М.

— Не е бил той — увери го Клеър.

Той пак сви рамене.

— Е, тогава някой друг.

— Виждал ли си я онази сутрин?

Момчето не отговори. Сведе поглед към пода. Задращи с крак по пода.

— Лео?

— Трябваше да спра. Навън беше ужасно студено и тя сигурно замръзваше, но бързах да стигна в клас рано и да се подготвя за теста. Предишната нощ се наложи да работя и нямах време да уча… — избълва Лео тихичко.

Клеър се наведе напред в стола си.

— Значи си я видял? Къде?

— На Шейсет и девета, точно преди подлеза… — той вдигна очи, в които блестяха сълзи. — Беше се прегърбила и вървеше приведена заради студа. Валеше доста силно и я забелязах чак в последния момент. Не знам какво стана. Помислих си дали да не спра, даже посегнах към спирачката, но после се сетих за теста, погледнах си часовника и видях, че закъснявам с пет минути. Което ще рече, че имах само половин час да уча — докато паркирам и се кача горе, щях да изгубя още време. Тъй или иначе, видях Лили в последния момент. Не можех да спра дори да искам, а и нямах време да се връщам. Предположих, че някой друг ще я закара.

Клеър се спогледа със Софи и се обърна към Лео.

— Видя ли някой друг да спира да я вземе?

Момчето сведе глава.

— Не. Не съм сигурен, че бих забелязал, дори ако колата зад мен спреше. Не мислех за това, пък и снегът… Ако я бях взел, Лили сега сигурно щеше да е добре. Всичко е по моя вина!

Софи попита:

— По кое време я видя?

Лео въздъхна.

— Седем и половина.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Трябваше ми шестица на изпита, нали така? Броях секундите цяла сутрин.

— А каква оценка получи?

Лео въздъхна отново.

— Пет минус.

Клеър си записа данните му за връзка и му даде визитката си. След това го отпратиха да се прибира в час.

Малкълм Лефингуел не беше виждал Лили цяла седмица.

Норийн Оугън подаде глава през вратата.

— Това ли беше последният?

Клеър се изправи и се протегна.

— Да, госпожо. Някакъв късмет с отсъствията в дневниците?

Норийн бутна дебелите очила нагоре по носа си, после извади малко тефтерче.

— Онзи ден имахме две болни ученички, обадили са се майките им — Робих Стаатс и Розали Нюхаус. Никой не е закъснявал за първия час, няма отсъстващи. Имаме добри ученици — не биха се забъркали в никакви щуротии.

Софи кимна към тефтерчето.

— А тези момичета познават ли Лили?

Норийн отвърна:

— Чакайте да помисля… Робин е в подготвителния, Розали — в първи курс. Възможно е, предполагам, но не съм сигурна.

— Ще трябва да говорим и с тях двете — каза й Софи.

Норийн кимна.

Клеър се отпусна отново в стола си. Имаше чувството, че се въртят като хамстер в колело.