Джонатан Баркър
И пета ще умре (97)

97.
Портър

Ден четвърти, 7:13 ч.

Телефонът на Сара изписука.

В началото Портър не беше сигурен какъв е звукът или откъде идва, но след това забеляза телефона на адвокатката в скута й.

Тя се размърда, сгушена до рамото му, и заспа отново.

Телефонът пак изписука.

Лампичките над тях оживяха, а от високоговорителите прозвуча глас:

— Внимание, пътници, моля, вдигнете облегалките на седалките си и приберете масичките, започваме спускане към Ню Орлиънс. По местно време там е седем и трийсет, а температурата е петнайсет градуса. За нас беше удоволствие да летим с вас и ви пожелавам приятно прекарване в Голямото безгрижие^[1].

Клепачите на Сара изпърхаха. Тя присви очи срещу ярката светлина.

— Добро утро, слънчице — промърмори и премляска.

Телефонът й пак изцъка.

— Мислех, че трябва да са в самолетен режим, иначе цялата буца метал ще се стовари на земята.

— За твое щастие си си сложил коланчето да те опази — тя си взе телефона и погледна екрана му. — Когато се приближим до земята, те започват да прихващат кулите отново… — тя се намръщи. — Получавам текстови съобщения. Обаче не са за мен, а за теб.

— Какво?

— Виж — тя връчи телефона на Портър.

Не трябваше да унищожаваш телефона, Сам.

Не беше хубаво.

Ама хич.

— Откъде е взел Бишъп номера ти?

Сара сви рамене:

— Не знам. Може би от табелата пред офиса ми, от указателя, интернет или моя визитка. Може майка му да му го е дала. Аз съм адвокат, Сам. Номерът ми е навсякъде.

Детективът написа:

Бишъп?

За известно време нямаше отговор, после:

Хареса ли ти разходката по Пътя на спомените?

Портър заяви:

Намерих котката ти.

Бишъп отговори:

Да не искаше да кажеш, че двамата сте намерили котката?

Портър погледна към Сара. Тя се беше втренчила в телефона.

Бишъп: Няма нищо, Сам. Знам, че не си сам. Радвам се за теб. Сара ми се струва приятна жена. Хедър щеше да я хареса. Сигурна съм, че щяха да се сприятелят.

Портър: Медальонът на Либи е у мен.

Без отговор.

Портър: Нейният медальон е, нали? Онзи под дъските в караваната на Картър? Каква ти беше тя? Знаеш, че е мъртва, нали?

Без отговор.

Портър: Бишъп?

Бишъп: Липсва ми майка ми, Сам. Ужасно искам да си поговоря с нея за Либи.

Портър: Предай се. Ще уредя съседни килии.

Бишъп: Няма нужда. Ти ще ми я доведеш.

— Как ли пък не — каза Портър на глас.

Портър: Тя никъде няма да ходи.

Бишъп: Пращам ти снимка, Сам. Няма да ти хареса. Ще трябва да поговорим, след като я видиш.

Телефонът звънна, малка картинка се зареди на малък екран — две момичета в безсъзнание на бетонен под.

Бишъп: Тук ли си. Сам?

Сара пипна снимката с два пръста, увеличи я и я показа с подробности.

Едното момиче беше увито в зелено одеяло, със смъртно бледо лице и кръв по устните. Другото изглеждаше като извадено от реката, дрехите и косата й бяха мокри и сплъстени.

Портър не разпозна и двете.

Портър: Кои са те?

Бишъп: Гостенки на един приятел. Не се справят добре обаче. Боя се, че ако ги оставя на грижите му още време, може да ги сполети същата съдба като на Ела Рейнолдс и Лили Дейвис. Ти не би го желал, нали? Още кръв по ръцете ти? Ще сключим сделка помежду ни. Майка ми срещу момичетата. Проста размяна като едно време. Все още си ми длъжник… за последния път.

Портър: Няма да стане.

Бишъп: Има и други момичета, Сам.

Бишъп: Ако съобщиш на приятелите си в синьо, и двете умират. Все още имам куп кутии…

Бишъп: Остави си всичките пари в шкафчето на влизане в затвора.

Портър: Не.

Бишъп: Има и още нещо, Сам. Няма да ти хареса, ни най-малко, но в случай че без да искаш оставиш момичетата да умрат докопал съм нещо наистина изумително, от онези, дето правят буум. Не искам да прави бум, но ще му позволя, ако не ми доведеш майка. Никой няма достатъчно кутии за такова нещо.

Бишъп: И ДВАМАТА с госпожа Уернър трябва да отидете. Те няма да ти я дадат само на теб. В крайна сметка една затворничка трябва да бъде представлявана както трябва. Не си ли съгласен?

Бишъп: Имаш време само до 8 вечерта. Малко по-късно и…

— И след това какво? — попита Портър на глас.

— Няма сигнал. Сигурно сме загубили кулата.

И двамата подскочиха в седалките, щом колелата удариха в пистата, самолетът бързо намаляваше скорост, а сградите на летището се втурнаха покрай малкия им прозорец.

Сара не откъсваше поглед от телефона.

— Опитай пак, сигналът се появи.

Портър: Бишъп?

Съобщението не е доставено!

Портър натисна малката червена връзка, на която пишеше „Опитай отново“.

Съобщението не е доставено!

Отново.

Съобщението не е доставено!

— Какво, по дяволите, означава това? — намръщи се Портър.

— Може да е извадил батерията — отвърна Сара. — Или е хвърлил телефона в езеро… — и се обърна към детектива. — Толкова по въпроса за разстройването му. Не го забавихме с нищо.

Портър разгледа пак съобщенията. Когато стигна до снимката на момичетата, стомахът му се преобърна.