Джонатан Баркър
И пета ще умре (93)

93.

Дневникът

— Удобно ли ти е, Ансън?

Докторът ми се усмихна, но усмивката не беше истинска. Беше от онези, които човек си слага за официална вечеря или благотворително мероприятие, или банкет по случай награждаване — от усмивките, които изчезват веднага щом усмихващият се, се скрие зад затворена врата далеч от любопитните погледи. Никога не съм ходил на официална вечеря или благотворително мероприятие, или на банкет за награждаване, но съм чел за тях. Майка веднъж донесе у дома списание „Пипъл“ и страниците бяха пълни с такива усмивки, любезни, но празни.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не, сър.

— Толкова си учтив — д-р Огълсби погледна бележките си. — Тук си от седмица и имам чувството, че едва се познаване.

Не беше много едър, може би един-два пръста по-висок от мен. Макар че всички го наричаха докторе, все още не го бях виждал да носи бяла лабораторна престилка. Днес беше облечен в мохерен пуловер в сиво и черно и с бежови панталони. Беше леко пълен. Тлъстинките около корема му преливаха над колана на панталоните му, когато кръстоса крака. Но не много. Сигурно ходеше на фитнес няколко дни седмично — теглото му искаше да избие навън, тялото му — да бъде дебело, по той държеше под контрол вероятността си да затлъстее. Поне засега. Логично се запитах как ли ще изглежда след още десетина години. Дали ще възразява за престилката? Ако аз бях доктор, определено щях да нося бяла престилка…

Кабинетът му представляваше голяма кутия.

Стените бяха боядисани в мръснобяло и украсени с дипломи и снимки на фалшиво ухилен д-р Огълсби до други хора с фалшиви усмивки. За разлика от другите кабинети в терапевтичния център неговото бюро беше от дърво, най-вероятно лично си го беше донесъл. Другите бяха от един и същ сив метал.

Седяхме в кресла пред бюрото му, обърнати един съм друг. Очевидно по време на някоя от следдипломните квалификации, окачени на стената, добият доктор е научил, че е по-добре да се среща с пациентите на равна нога, така че вместо да седи на подплатеното кожено кресло зад бюрото си, излизаше тук, при простолюдието.

По-голямата част от пода беше скрита от голям персийски килим, очевиден фалшификат. Не бях виждал истински персийски килим, нито пък фалшив, ако е въпрос, но в този имаше нещо, което направо се набиваше като имитация. Може би заради загадъчното петно в отсрещния ъгъл, почти скрито под папрата в саксия.

— Една седмица — промърмори д-р Огълсби и почука клипборда на коленете си. — Пиеш ли някакви лекарства, Ансън? Преди да дойдеш при нас, нищо ли не си пил? Изобщо?

Беше ми задавал този въпрос и преди, общо четири пъти. Дадох му същия отговор, както и предишните пъти.

— Не.

— Понеже ми се струваш изнервен, като човек, който минава през последния етап на абстиненция. Няколко от сестрите са отбелязали това в картона ти. Освен това имаш нощни изпотявания и треперене. Всичко това са признаци на абстиненция.

Не отговорих.

— Хлорпромазин ли, или може би флуфеназин пиеше? Може би халоперидол или локсапин?

Запазих мълчание.

— Халоперидол? Виждаш ли, когато го споменах, забелязах лек тик под лявото ти око. Това ми подсказва, че конкретното лекарство ти е познато. Каква причина би имало момче на твоята възраст да е чувало такова лекарство, освен ако не ти е предписано и не си виждал името му на шишенцето всеки ден?

Лицето ми пламна. Поех си дълбоко дъх.

— Халоперидолът не е от лекарствата, които можеш да спреш отведнъж. Ако лекар реши, че е разумно да промени или махне това лекарство от терапията на пациента, трябва да го спира бавно продължително време. В някои случаи други, не толкова силни лекарства могат да бъдат добавени временно към лечението, за да намалят вредния ефект от отказването му.

Д-р Огълсби носеше очила. Лупите му не бяха особено дебели и логично се чудех дали изобщо има нужда от тях. Изглеждаше като човек, който би носил очила просто за да подкрепи вида си на доктор, за да подпомогне влизането в роля. Държеше очилата си на сребърна верижка на шията и си ги слагаше и сваляше редовно, за да подчертава края на всяко изречение, а не да си подпомага зрението с тях. С тази верижка на шията ми напомняше библиотекар. Не беше такъв обаче. Дори от мястото си виждах праха по книгите на лавиците.

— Внезапното спиране на халоперидола може да доведе до безсъние, безпокойство, тревожност, възбуда, депресия, световъртеж, припадъци и дори халюцинации. Виждаш ли как потропваш с крак по пода? Това забързано почукване? Това е определен признак. Има ли причина да не искаш да си пиеш лекарството, Ансън? Затова ли ме лъжеш?

Спрях да потупвам с крак. Изобщо не бях осъзнал, че го мърдам.

Нямаше да го правя повече.

Докторът повдигна връхчето на химикалката към устните си, втренчил поглед в мен, после си записа нещо.

— Понеже мина седмица, вече си преживял най-тежките ефекти. Не виждам причини към момента да започваш отново с лекарството. Ако изпиташ желание да го пиеш, ще ми кажеш, нали? Можем да прегледаме употребата му заедно?

Не исках да кимна, но все пак го сторих.

Пак същата усмивка — тънка, само в ъгълчетата на устните.