Джонатан Баркър
И пета ще умре (89)

89.
Портър

Ден трети, 22:16 ч.

Сам извади батерията от телефона и хвърли и двете части в средата на езерото. Водата ги погълна, от средата се надигнаха назъбени вълнички, които затихнаха, поредната тайна под черното одеяло.

— Защо хвърли телефона? Нали му каза къде сме — обади се Сара до него.

Детективът коленичи отново на няколко крачки от брега на водата, по пръстите му имаше полепнала пръст. Досега копа.

Пътеката ги отведе на около километър навътре в гората и свърши пред малка полянка, точно както беше описана в дневника. Малка полянка, която гледаше към езерото.

Бишъп беше казал, че водата замръзва през зимата.

Това се оказа лъжа.

Макар че температурите в Южна Каролина падаха под нулата, зимите тук бяха много по-меки, отколкото на север, изобщо не приличаха на тези в Чикаго. Дори ако станеше студено, температурите, изглежда, не се задържаха ниски достатъчно дълго, за да замръзне земята, и определено не толкова, че да замразят голямо количество вода като езеро например. Това не беше от големите, но размерите му със сигурност бяха достатъчни, за да избегне най-лошите последици от студа. Бишъп вероятно го беше описал само за да си помогне да скрие местоположението. Портър не се сещаше за друга причина. Подвеждане.

Коленичи на земята. Сара държеше и двете фенерчета. Лъчите бяха събрани в основата на голям дъб, надвиснал над полянката. Там имаше малка дупка. На Портър не му се наложи да рови много надълбоко. Част дори стърчеше от земята. Привлече погледа на Сара от самото начало.

Бяла метална кутия за обяд, покрита с ръжда.

Портър не очакваше да намери скелета на мъртва котка.

Нито пък тази находка.

Вече бяха отворили кутията. В нея имаше плик, хартията — пожълтяла от времето, вързана за малка тетрадка с черна корда. Пликът беше адресиран простичко: За майка.

— Сам, защо изхвърли телефона? — попита пак Сара.

Детективът извади пакета от кутията и й го връчи.

— Не се притеснявам, че Пул може да разбере къде съм бил, а по-скоро за да не научи къде отиваме — каза й той.

— Ами Бишъп? Той ти е дал този телефон с причина.

— Трябва да го разтърсим, да прекъснем графика му. Не сме му кукли на конци. Ако не може да ни намери на онзи телефон, ще трябва да потърси някакъв друг начин. Може това да го изкара на светло — отвърна Портър.

Той извади дневника на Бишъп от джоба си и го сложи в кутията, преди да затвори капака и да я зарови с малко пръст, почти скри картинката Хелоу Кити, щампована в ръждивия метал.

Котката на Бишъп.

— Хайде — каза. — Да се махаме оттук.