Джонатан Баркър
И пета ще умре (78)

78.
Клеър

Ден трети, 20:15 ч.

Клеър забеляза примигващите чернени и сини лампи още на идване от Ашланд авеню. Посочи през предното стъкло:

— Ето там.

— Виждам — отвърна Наш и зави на паркинга на „Уолмарт“.

Последваха знаците около дългата сграда до товарните докове отзад. Веднага след завоя се натъкнаха на две патрулни коли с монтирана помежду им бариера, която препречваше мътя. Полицаят отляво вдигна едната й страна и ги пропусна през нея, след което я намести обратно. Наш паркира между буса на криминалистите и една линейка. И двамата парамедици стояха в задната част на превозното си средство и пушеха, понеже засега нямаха друга работа, освен да чакат.

— Надушваш ли газ? — попита Клеър.

— Това е от Кони — обясни Наш. — Когато е на неутрална скорост, тази миризма се разнася някъде отдолу. Трябва да я заведа на сервиз.

— Тази кола е смъртоносен капан, нали го знаеш?

— Не ритай бебчето ми, докато е паднала. Чудесна ще стане след ремонта. Не е ли така, мила Кони? — той се пресегна и помилва таблото за управление, след това прати въздушна целувка в тази посока.

— Един дол дренки сте с Бишъп. И ти си луд като него! — Клеър слезе от колата на студения въздух и хлопна вратата зад себе си, пъхнала ръце дълбоко в джобовете си. Наш я последва и за малко да се подхлъзне на ивица лед.

Сива тойота пикап, с все още натоварена отзад цистерна за вода, стоеше паркирана на товарната рампа на магазина. Криминалистите я бяха обградили с големи халогенни прожектори. Периметърът беше заграден с яркожълта лента. Поне половин дузина униформени патрулни полицаи стояха наоколо и отблъскваха нарастващата тълпа, която се състоеше предимно от служители на „Уолмарт“ — магазинът беше отворен денонощно. Сигурно се бяха обадили и на приятели, понеже няколко от зяпачите не бяха в униформа, а от другата страна на паркинга приближи кола, която се насочи право към светлините и групата хора. Клеър знаеше, че щом новината се разнесе, няма да отнеме много време тълпата да се увеличи двойно и дори тронно. Щеше да стане още по-зле, като нахлуе и пресата.

Клеър преброи трима криминалисти. И тримата стояха в определения периметър и чакаха нареждания.

Лейтенант Белкин забеляза новодошлите детективи и се отдели от тълпата, за да ги посрещне. Носеше пухкаво военно яке със значка, закачена на външния ревер, и напечатан с големи букви на гърба надпис Чикагска полиция.

— Оградихме местопроизшествието веднага щом пристигнахме — той посочи камиона, който ръмжеше на празен ход на двайсетина метра встрани. — Този пристигнал малко преди осем и се обадил вътре — пикапът вече стоял на рампата и блокирал достъпа му. Управителят на склада излязъл, видял човек в колата и отишъл да му каже да се премести, но избягал и се обадил на 911, когато осъзнал… е, ще видите. Взехме му отпечатъци, както и отливка от обувката му, за да изключим следите, оставени от него около превозното средство. В снега има и втора следа, но е доста зле заради времето. Криминалистите снеха отливки и от нея. Вероятно са на извършителя. Обикалят няколко пъти пикапа. Може да доведат до нещо. Името на управителя е Уилис Кортезе, чака вътре в сградата. Можете да говорите с него, но не мисля, че има какво повече да добави.

Наш посочи охранителната камера над рампата:

— Има ли запис?

Белкин поклати глава.

— Отзад камерите са общо три. Някой ги е счупил миналия вторник. Поддръжката още не е успяла да ги смени.

— В какъв смисъл счупил ги е? Доста високо са поставени.

— Отрязал е кабела и е блъскал камерите с нещо голямо и тежко. Работниците не са сигурни какво е станало, но устройствата са в ужасно състояние. Който и да го е направил, бил е добре запознат е качествата им. Дошъл е извън полезрението им. Според охраната всичко било наред, след това сигналът изчезнал, няма кадри с извършителя или извършителите. Накарах един от моите хора да разгледа хардуера и записа, в случай че са пропуснали нещо.

Наш погледна тревожно Клеър. И двамата си мислеха едно и също — Бишъп.

Белкин посочи пикапа с палец.

— Там е шибана каша. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Покажи ни — каза Клеър.

Лейтенантът кимна и се обърна натам. Мина под жълтата лента и я вдигна за детективите. Приближи се откъм вратата за шофьора. Прозорецът беше свален.

— Поне засега версията ни е, че извършителят е взел маркуча от водната цистерна и е изпразнил съдържанието й в кабината, всичките два тона и половина. Сигурно е отнело известно време — двайсет или трийсет минути, може и повече. Когато пристигнах тук, температурата беше към минус двайсет, с вятъра се усещаше още по-ниска. Криминалистите още се опитват да установят, но според тях онзи, който го е направил, първо го е държал на пръскалка няколко минути, после е изчакал още няколко и пак е пуснал водата. Според тях цялото това чудо е направено на пластове. Дори при такива температури за подобно нещо се налага постепенно изграждане. Няма да изглежда така, ако се изпразни цистерната на един път. Тази гадост е изисквала търпение и чифт здрави топки, особено така, на открито, като в случая.

Клеър наистина се стараеше да следи обясненията на лейтенант Белкин какво виждат. Изслуша и допълнителните подробности за дебелината на леда и плътността му. Чу Наш да пита дали водата е била солена. Чу отговора на Белкин, че не е. Солената вода не би замръзнала на тази температура. Чу всичко това, докато умът й се опитваше да възприеме онова, което виждаха очите.

В кабината на пикапа имаше човек. Носеше колан и държеше волана с две ръце. Погледът му беше втренчен напред, в някакъв несъществуващ предмет в далечината.

Тялото беше обвито в неравен лед, плътен и замръзнал навсякъде — по-тънък около лицето и главата, по-дебел на седалката и пода.

Лицето се взираше напред със замръзнал мъртъв поглед.

Принадлежеше на момче. Тийнейджър.