Джонатан Баркър
И пета ще умре (30)

30.
Клеър

Ден втори, 18:51 ч.

Клеър и Наш се бореха с последните остатъци от трафика в час пик и спряха пред спешното отделение на болница „Джон Х. Строджър Джуниър“ около трийсет минути по-късно. Завариха Софи Родригес в ъгъла на чакалнята, заедно с Грейс Дейвис, майката на Лили.

Софи ги забеляза още при влизането им през автоматичната стъклена врата и побърза да отиде да ги посрещне.

— Бяхме в кухнята им. Съобщих им новината за Лили и те я приеха толкова добре, колкото можеше да се очаква. Той прегръщаше жена си, после изведнъж омекна. Тя се опита да го удържи, но той е едър човек. Падна на пода и получи гърчове. Обадих се на 911 незабавно и линейката пристигна за четири минути. Гърчовете бяха спрели към този момент, но дишането му беше затруднено и сърцебиенето — силно забавено. Трудно ми беше да напипам пулса, но когато успях, записах само четирийсет удара в минута.

— Той има ли история на сърдечни заболявания? — попита Клеър.

Софи поклати глава.

— Нищо, поне според съпругата. Ежедневно е тренирал. Независимо от случващото се междувременно, подготвяше се за тичане, когато пристигнах у тях, и каза, че му помагало да си прочисти мислите.

— Дъщеря му е изчезнала, а той отива да потича? — уточни Наш.

— Хората преодоляват трудностите по странни начини — Софи погледна през рамо към Грейс Дейвис. — Тя е изгубила дъщеря си, а сега съпругът й е в спешното. Не си представям през какво преминава.

През двойната врата в дъното на спешното се подаде лекар, огледа тълпата и тръгна към Грейс Дейвис. Клеър, Наш и Софи изтичаха натам.

— Много съжалявам, Грейс — каза докторът. — Надали има по-ужасен момент да ти се случи подобно нещо…

— Познавате ли се? — попита Клеър.

Докторът присви очи.

— А вие сте?

— Аз съм детектив Клеър Нортън, това е детектив Наш, а това — Софи Родригес от „Издирвани деца“.

Враждебността на лекаря изчезна.

— Помагате да открият Лили… — кимна той. — Тя е толкова мило момиче. Познавам я, откакто се е родила. Кой би й причинил подобно нещо?

Грейс пребледня и зачервените й, подпухнали очи отново се напълниха със сълзи. Софи я прегърна през раменете.

Клеър обясни на доктора, че са открили Лили. Той не откъсна поглед от Грейс Дейвис през цялото време. Когато разказът свърши, си пое дълбоко дъх.

— Това е ужасно! — отиде до Грейс и я прегърна, като зашепна в ухото й.

— Откъде познавате семейство Дейвис? — попита Клеър.

— Рандал работи тук в Онкологията. Вече шеста година аз завеждам Спешното, в тази болница си сътрудничим плътно — обясни докторът. — Двамата с Рандал сме били и стажанти в Макгау.

Наш пристъпи към него.

— Какво е състоянието на д-р Дейвис? Той ще оживее ли?

— Засега е стабилен, но ударът може да е предизвикал перманентни увреждания. Чакам резултатите от скенера на главата, за да разберем… — докторът се обърна към госпожа Дейвис. — Грейс, откога Рандал пие лизиноприл^[1]?

Тя сбърчи вежди.

— Какво е лизиноприл?

— Използва се за регулиране на високо кръвно налягане.

— Рандал няма високо кръвно.

Докторът положи длан на рамото й.

— Възможно ли е да е имал и да не ти е казал? Може да не е искал да те тревожи?

Госпожа Дейвис поклати глава. Извади телефон от джоба си и започна да пише по екрана.

— Нямаше високо кръвно налягане. И двамата си мерим по няколко пъти седмично с онзи уред за китката, който донесе от конференцията миналата година… — тя връчи телефона си на доктора. — Ето, виж резултатите му.

Докторът превъртя показанията.

— Изглеждат нормални.

— Рандал тренира ежедневно — сподели с него Грейс. — При последния профилактичен преглед докторът му каза, че е в кондиция като трийсет и пет годишен.

— Ако случаят е такъв, имаме сериозен проблем — докторът се щипна за брадичката.

Клеър запази мълчание по време на разговора им. Нещо не беше наред.

— Какво има?

В началото лекарят не отговори, потънал в собствените си мисли. После каза:

— Намерихме повишена концентрация на лизиноприл в кръвта му. Ако трябва да гадая, вероятно е взел доста голяма доза — триста или дори четиристотин милиграма.

— Какво се смята за нормално? — попита Наш.

— Между две цяло и пет милиграма до четирийсет, не повече.

Клеър се обърна към Софи, но преди да успее да зададе въпроса си, тя започна да кима.

— Мисля, мисля… бяхме в кухнята. Аз — с чаша вода, госпожа Дейвис пиеше…

— Пиех портокалов сок — уточни Грейс Дейвис. — Рандал си направи кафе. Аз не пия кафе. Държи ме будна нощно време.

— Смяташ, че някой е подправил кафето? — обърна се Наш към Клеър.

Тя понечи да отговори, но после го дръпна настрана, да не ги чуват другите.

— Извършителят ни е убил бащата на Ела Рейнолдс — каза тя тихичко.

— Удушил е баща й и почти е отрязал главата му със струна за пиано — уточни Наш. — А в случая става дума за предозиране на лекарство, надали съвпада с профила. Може би доктор Дейвис е имал високо кръвно и се е лекувал, за да овладее състоянието си, като го е крил от съпругата си по някаква причина. Защо иначе да си мериш редовно кръвното у дома?

Клеър вдигна ръка и му показа своя „Епъл Уоч“.

— Това чудо следи всяка крачка, която правя през деня, следи сърцебиенето ми и дори ми казва кога съм си седяла на задника прекалено дълго. Всички следят здравето си напоследък! — тя го мушна по изпъкналия корем. — Поне би трябвало да го правят, така де.

— Аз съм удобно пълен, Клерче-меченце! Не ми трябва някаква джаджа на ръката, за да ми го напомня четири пъти дневно.

— Ако нормалната доза е две цяло и пет до четиридесет милиграма, а той е поел десеторна, не може да е случайност. Някой се е опитал да го убие — заяви Клеър.

— Може и да е опит за самоубийство — възрази Наш.

— Има само един начин да разберем — каза Клеър. Извади телефона си и се обади в полицията. — Пращам там криминалистите.

Наш кимна колебливо.

— Ще питам госпожа Дейвис къде крие резервния ключ.