Джонатан Баркър
И пета ще умре (102)

102.
Клеър

Ден четвърти, 8:28 ч.

Клоз се оказа прав, малкото копеленце!

Досега беше успял да открие още осем некролога, принадлежащи на служители на болница „Джон Х. Строджър Джуниър“ — на служители, които си бяха съвсем живи.

Щом той събра имената на служителите, Клеър се захвана заедно с отдел „Човешки ресурси“ на болницата да се свърже с всяко семейство и да предаде какво се случва, като прати коли да ги вземат.

Прекара по-голямата част от нощта да ги събира тук, в болницата. Всеки получи нареждане да не взима нищо със себе си — нито храна, нито тоалетни принадлежности, нито книги, мобилни телефони, изобщо никакви лични вещи, като изключим дрехите на гърба им. Всичко щеше да им бъде осигурено след пристигането. На хората със семейства им беше казано да доведат и тях. Не разрешиха на никого да се обажда по телефона, нито преди тръгването, нито след пристигането.

Тя ги събра тук, в столовата на болницата.

Естествено, бяха бесни.

До един полудяваха от безпокойство и повечето просто копнееха да започне смяната им, за да могат да напуснат помещението. Беше по-зле за децата и половинките им, но поне полицията им осигуряваше безопасност. Столовата се намираше в средата на болницата, лесна за охрана. Потенциалните жертви имаха предостатъчно храна и покрив над главата. Клеър не можеше да настани толкова много хора в едно убежище, нито дори в няколко. Управлението нямаше такива ресурси.

Тя видя Наш да влиза от отсрещната страна, да я забелязва, да прекосява столовата и да оглежда наченките на бежански лагер, които се бяха образували.

— Открихме самоличността на момчето от пикапа — каза той на колегата си. — Казва се Уесли Харцлър. От Свидетелите на Йехова е. В неизвестност от вчера по някое време. Рано сутринта присъствал на служба, след това се разпръснали из града да разнасят божието слово.

— Знаят ли къде е отишъл?

Наш поклати глава.

— Не изготвят план за деня. Звучи сякаш начинанието е напълно неорганизирано. Всички излизат през вратата и тръгнат в различни посоки.

— Сам ли е бил?

— Заедно с момиче на име Кейти Куигли. Току-що се чух с майка й. Тя също липсва. Обявихме тревога Амбър. Казах на родителите и на двамата да се срещнем тук, за да можем да им вземем показания. Реших, че така ще стане по-бързо. Но има и още нещо. Айзли каза, че причината за смъртта на момчето е удар с тъп предмет по главата. В дробовете няма вода.

— Значи не е бил измъчван?

— Смятам, че просто се е изпречил на пътя и извършителят ни е задържал момичето.

Клеър отвори приложението за бележки на телефона си и прегледа имената, които й беше дал Клоз.

— Нямаме некролози на Куигли или Харцлър.

Наш сви рамене.

— Може и двамата да са му се изпречили на пътя. Свидетели на Йехова се появяват на вратата на извършителя ни посред бял ден, виждат нещо, което не бива… — той замлъкна, но Клеър знаеше накъде бие. Огледа стаята. От осемте потенциални жертви, идентифицирани от Клоз, четири имаха деца. Всички те бяха тук. До едно.

Наш проследи погледа й.

— Ако я е взел, значи просто му е била удобна, не е защото сме предпазили всички тези деца от него. Фактът, че открихме момчето, а нея не сме, ми подсказва, че тя е още жива.

— Може убиецът да я измъчва дори в момента…

— Приближаваме.

— Пеша ли са се движили Свидетелите? Накарай униформените да започнат от началната им точка и ги накарай да се разделят от къща на къща. Убеди се, че го вършат по двойки — не искаме някой да се натъкне на Бишъп или извършителя самичък.

— Вече е в ход. Говорих с Диспечерската служба веднага след като затворих на Айзли. Отивам нататък.

Клеър кимна и се обади на агент Пул.

* * *

На хиляда и петстотин километра оттам специален агент Пул отговори на второто позвъняване. Клеър му каза за Уесли Харцлър и че са открили всички потенциални жертви на Бишъп и са ги събрали на сигурно място в болницата.

— Когато приключим разговора, искам да се обадите на специален агент Хърлес. Той е командващият ми офицер. Осведомете го за случващото се. Ще ви осигури още персонал — нареди й Пул.

Клеър усещаше хората в столовата да я зяпат, всяко нейно движение се документираше с очите на жертвите, които беше довела тук. Тя подмина двамата полицаи, разположени на входа на столовата към коридора.

— Прекъснахме ендшпила на Бишъп. Той ще трябва да се откаже.

— Не бива дори да си го помисляте. Трябва да се съсредоточим върху опазването на тези хора. Ние ще намерим убиеца… — На Клеър й се счу, че Пул прелиства документи. Той понижи глас. — Имам още пет трупа тук в езерото, детектив. Може би и шести. Разчленен. Парчетата са потопени в найлонови торби, пълни с камъни, просто са си гниели във водата.

— Мили боже.

— И дневникът е в мен. Портър ми го е оставил…

— Още шумолене на хартия и после агентът продължи.

— Пощенската кутия на съседната къща е надписана Бишъп. В момента съм в окръжния нотариален регистър. И преглеждам документите.

Клеър каза:

— Пуснахме издирване преди няколко месеца, но не открихме нищо. Няма национална база данни, така че проверяваме наслуки по възможни окръзи. Електронните регистри не датират толкова отдавна, а и семейства Бишъп са много на брой. Търсенето ни беше ограничено с Илинойс и околните щати. Изобщо не сме имали предвид Южна Каролина.

— Е, ами, понякога се налага да се рови в… — той замлъкна.

— Намерихте ли нещо?

Без отговор.

— Агент Пул?

— Сам има ли някаква връзка с Южна Каролина?

— Той… първите си години в полицията е изкарал в Чарлстън, струва ми се, преди да дойде в Чикаго. Защо?

— Коя година е дошъл в Чикаго?

— Защо?

Пул издиша, тежестта на думите му беше смазваща.

— Собствеността върху езерото и двете къщи около него е изцяло на негово име.