Джонатан Баркър
И пета ще умре (21)

21.
Портър

Ден втори, 12:18 ч.

Портър се нуждаеше от Биг Мак.

Не просто Биг Мак, а и големи картофки, шоколадов шейк и ябълков пай за десерт.

Ужасно се нуждаеше от тях и куркащият стомах го принуди да излезе набързо от апартамента си и да извърви трите пресечки по Уабаш авеню до най-близкия Макдоналдс, който беше препълнен по това време на деня. Поръча, отнесе таблата си на малка маса в дъното и изгълта всичко до последната троха. Седем минути по-късно се улови да зяпа в празната табла, а стомахът му продължаваше да курка.

Отчаяно копнееше да поговори с Хедър. Огромната яма в сърцето му, запълвана някога от гласа на съпругата му, сега гореше.

Хедър я нямаше вече шест месеца, а му се струваха като четири хиляди живота. Другите му разправиха, че с времето раната ще зарасне, празнината ще се смали и ще се запълни с любов към други и с нови лични преживявания. Засега обаче това не се беше случило. Вместо това бездната сякаш се разрастваше и жена му му липсваше все повече с всеки изминал ден.

Хедър го разбираше. Хедър го изслушваше.

Портър искаше да й разкаже за изминалите шест месеца. Нуждаеше се от съвета й. Нуждаеше се от нейния глас.

— Ти ме спираше да не пропадна в заешката дупка, бонбонче — тихичко каза Портър. — А сега съм хлътнал до коленете и потъвам бързо!

Миналия месец беше прекратил договора за мобилния й телефон. Дотогава й се беше обаждал редовно, понякога по три-четири пъти на ден, просто за да чуе сладкия й глас отсреща, достатъчно далечен, за да му прозвучи като истински, да стане истинска тя. Глупава работа, знаеше си го, но само това си имаше. Присъствието й полека избледняваше от живота му, все едно колко здраво се държеше за Хедър. Тялото й може да беше умряло внезапно, но духът й витаеше наоколо. Портър с всички сили беше държал този дух за ръката и не желаеше да го пусне, но в крайна сметка стигна до извода, че няма друг избор. Това стана в нощта, когато изключи мобилния й телефон, и когато се обади на следващата сутрин, му отговори не нейният глас, а записан робот, който му каза, че този номер вече не се обслужва. В този момент ръката й се изплъзна от пръстите му и Хедър си отиде.

Готов беше да убива, за да си я върне.

Дори и само за пет минути — да я върне, да я прегърне, да я попита какво да прави сега.

— Обичам те, бонбонче — каза тихичко.

С дълбока въздишка се изправи, събра си остатъците и изхвърли всичко в преливащото кошче до вратата. Излезе навън в ледения ден и приветства щипещия студ.

След това тръгна да скита.

Двайсет минути по-късно се озова във фоайето на Флеър Тауър на Западна Ери, а в краката му се образуваше малка локва. Не беше планирал да дойде тук и докато минаваше през вратата, се зачуди дали да не се обърне и да излезе, но вместо това спря на едно място и зашари с поглед из фоайето, без обаче всъщност да вижда каквото и да е.

— Детектив?

Портър не я беше чул да се приближава. Не очакваше тя да дойде при него, не и в сграда с такива размери, но ето я и нея, застанала право пред него.

— Здравей, Емъри.

За последно се бяха видели в болницата, малко след като я спаси от У4М. Бишъп я беше вкарал на дъното на асансьорна шахта в онази сграда на Белмонт, използва я за примамка, с която да доведе Портър. Емъри беше недохранена, изпосталяла, с бледа кожа. Дясната й китка беше силно увредена от белезниците, с които е стояла окована, а Бишъп беше отрязал лявото й ухо, но въпреки това тя успя да се усмихне. Сега косата й беше по-дълга, лицето — по-заоблено, а бузите й — розови.

— Детектив, добре ли сте?

— Аз… Извинявайте. Не съм съвсем сигурен защо дойдох насам. Имах намерение да намина да се видим, така де, но нещата се объркаха и изгубих сметка за времето… — каза той.

— Да поседнем! — Емъри го хвана за ръка и го поведе към диваните, поставени пред камината в ъгъла на фоайето. Изпука обвита в силни пламъци цепеница, а топлината блажено полъхна към гостите.

Портър си свали ръкавиците и пръстите му сами се сплетоха нервно.

— Сигурно не трябваше да идвам.

Емъри се усмихна.

— Това е глупаво — радвам се да ви видя. Все се канех да се отбия в управлението, но не намирах сили да намина. Глупаво, нали? Предполагам, че е трудно да се намерят думи след нещо подобно. Цялото преживяване ми изглежда като ужасен кошмар, който се е случил на някой друг. Като филм, който съм гледала преди няколко месеца и съм излязла от киното. Не мога да го обсъждам с приятелите си, те не разбират. Нито госпожа Бъроу. Тя няколко пъти се опита да ми изкопчи историята, но не можех да… Видимо се чувстваше ужасно неудобно. Искаше да говоря, за да се почувствам по-добре, а не понеже държеше да узнае подробностите. А случилото се беше мой кошмар. Няма причина да страда и тя, да носи подобни мисли в главата си.

— Срещнахте ли се с психиатър?

Емъри се разсмя и поклати глава.

— Те със сигурност искаха да се срещнат с мен. Спрях да броя десетките, които ме потърсиха. Опитах се да говоря с една, но не успях да прогоня мисълта, че планира да напише книга за онова, което й кажа, и идеята да минавам покрай книга на витрината и да знам, че моето изпитание е гравирано завинаги, та да го прочетат и други… Самата мисъл за тази възможност просто ми затвори устата. Не успях да й кажа нищо.

— Не знаех, че им е позволено да правят такива неща. Би изгубила лиценза си.

— Предполагам.

Емъри беше отпуснала ръце в скута си. Портър виждаше бледия белег на дясната й китка, но като цяло хирурзите се бяха справили чудесно с овладяването на пораженията. На лявата ръка имаше татуировка на малка осмица — Бишъп я беше дарил и с нея.

Тя вдигна дясната си длан и дръпна нагоре ръкава си.

— Добре са се справили, нали?

— Ако не знаех какво се е случило, нямаше да се досетя. Почти не се вижда.

— Лягам пак под ножа следващия май. Докторът казва, че може да премахне белега напълно, но първо трябва да дадем на травмата време да се зарасне добре… — момичето завъртя ръка. — Все още нямам пълна свобода на движенията, но май се подобрявам.

Портър неволно погледна към лявото ухо на Емъри, скрито под дългата кестенява коса. Усети се и за малко да отклони очи, но после прецени, че няма да успее да излъже никого.

— Как е ухото?

Широка усмивка плъзна по цялото лице на момичето.

— Искате ли да погледнете?

Портър се усмихна в отговор. Кимна.

— Гадно ли е?

— Я да видим какво ще кажете… — Емъри отметна косата си и разкри съвършено естествено на вид ухо. — Много яко, а?

Портър се наведе да погледне отблизо. Като изключим малък белег в основата, където докторите бяха пришили израстъка, не можеше да се познае, че това не е оригиналното й ухо.

— Изумително.

Емъри нави ръкава на дясната си ръка и му показа малък белег под лакътя си.

— Тук го отгледаха, с помощта на хрущял от ребрата. Отне само няколко месеца. Операцията беше преди шест седмици. Докторът каза, че Бишъп е отрязал ухото ми с почти хирургическа прецизност, така че нямаха проблем да пришият новото. Обикновено, когато го правят, ухото е откъснато при някакъв инцидент и се налага да се помъчат да сглобят парчетата. Предполагам, извадила съм късмет.

— Според мен сте много силна дама!

— Искате ли да видите най-готината част?

— Която е…?

Емъри извърна глава и му показа другото си ухо.

— Забелязвате ли разлика между двете?

На Портър му отне малко време, но се досети.

— Дясното е пробито, а лявото не е?

— Да — грейна тя. — Лявото беше, но вече не е. Мисля, че така и ще го оставя… — тя вдигна лявата си китка и показа малката татуировка на знака за безкрайност. — Все още се чудя дали да запазя татуса. Мисля, че малък спомен за случилото се не е непременно лошо нещо. Понякога е хубаво да си спомняш лошото. Така другите неща не ти изглеждат толкова страшни.

— Вие сте изумителна и вдъхновяваща.

Емъри отново спусна косата си.

— Благодаря, детектив!

Двамата помълчаха малко — не неудобно мълчание, а съвсем приятелско. Портър се загледа в пламъците, които се усукваха около цепениците в камината, дървото постепенно се оцветяваше в червено и бяло. Пукането, което се чуваше, бе успокоително и отпускащо. Момичето беше изгубило майка си като малко, сега и баща си, но въпреки това се усмихваше. На него самия ужасно много му се искаше да се усмихне. Да се усмихне и да вложи някакви чувства.

Сякаш прочела мислите му, Емъри се наведе към него.

— Не го възприемах като баща. Почти не го познавах. Ако не бяха парите и начинът, по който мама беше написала завещанието си, не съм сигурна дори дали би желал да ме държи под око.

— Беше ви баща. Сигурен съм, че ви е обичал. Просто имаше проблеми да го покаже.

— Беше ужасен човек — тихо отвърна Емъри. — Не спрямо мен, но към много други хора.

Портър се накани да й каже нещо в обратния смисъл, да се опита да говори добро, но се отказа. Тя беше голямо момиче. Заслужаваше истината.

— Важно е да не забравяте, че вие не сте като него. И той не е бил като вас.

В очите на Емъри блеснаха сълзи, но тя ги преглътна.

— Пресата твърди точно обратното. Сега са се разпалили още повече. Всичките му имоти отиват у едно глупаво дете, не остава кой да върти бизнеса. Строителните инспектори затвориха миналия месец единия му небостъргач, а пресата обвини мен. Близо четири хиляди изгубени работни места…

Портър знаеше за сградата. Талбът беше използвал некачествен бетон за строежа. Когато откриха подмяната, той се опита да преустрои сградата (и вероятно да подкупи инспекторите), но въпреки това закриха проекта. Сградата струваше над 700 милиона долара и сега беше предвидена за срутване. По-добре да бъде сложен край сега, предположи Портър, отколкото строежът да завърши и небостъргачът да се срути върху улицата.

— Те се опитват да продават вестниците си. Как би могла вината да е ваша?

— В „Талбът Ентърпрайзис“ се водеха доста битки — обясни Емъри. — Трима от старшите съветници на баща ми оспорваха завещанието му. Твърдят, че го с писал под натиск, че майка ми го е заставила да завещае всичко на мен. И докато те се домогват до парите, не се взимат ключови решения и всичко се разпада. Не съм достатъчно възрастна да поема управлението, тъй че Патриша Талбът встъпи в ролята на изпълнителен директор, докато някой поеме длъжността… — Емъри въздъхна. — Тя ме съди пряко. Твърди, че баща ми не е имал право да оставя всичко на мен и че то по право й принадлежи. Да не забравяме и Карнеги…

Портър знаеше всичко за Карнеги, другата дъщеря на Талбът. Тя редовно се бе появявала във вестниците преди смъртта на баща си. Постоянни купони и арести — важен елемент от обществената сцена на Чикаго, и то не от най-добрите.

— Тя пък приказва гадости за мен по социалните мрежи и във всяко интервю, което дава, стига да й се отвори шанс — продължи Емъри. — Нарича ме Копелето Кучка. Завършва всяка публикация с хаштаг копелетокучка. Не съм я срещала лично, а тя се държи така, сякаш ще ми извади очите на улицата, стига да ни се пресекат пътищата.

При тези думи сълзите рукнаха и Портър прегърна момичето през раменете.

След около минута тя избърса очи.

— Държа се егоистично, само за себе си приказвам. Ами вие? Как се справяте? — попита Емъри. — Чух за онези момичета. Вестниците твърдят, че са жертви на У4М. Че е нямало да бъдат отвлечени, ако не сте били вие. „Трибюн“ всъщност заяви, че лично сте пуснали Бишъп да избяга, което е глупаво. Аз ли не знам.

— Не е У4М.

— Така ли?

— Не е — повтори Портър.

Емъри преглътна сълзите и се усмихна с усилие.

— Ще ги намерите. Нали намерихте мен?

Детективът много се надяваше тя да е права.

Беше минал почти час. Трябваше да тръгва.

Емъри някак си го разбираше. Тя се надигна от дивана и когато той я последва, го прегърна силно и сърдечно.

— Не мога да говоря с психиатър. Може ли да си приказваме от време на време? Ако сте готов да ме изслушате?

— Определено би ми харесало.

— Аха. И на мен!

Когато Портър излезе от Флеър Тауър, имаше чувството, че ямата в сърцето му се е запълнила поне мъничко.