Джонатан Баркър
И пета ще умре (115)

115.

Дневникът

През следващите три дни си мислех за кинезиката.

И за баща ми.

Мислех и за майка.

И за онова, което докторът ми каза за полицията и лошото място, на което щях да попадна според него.

Слушах плача на момичето. Слушах я да плаче посред нощ.

Затворих се в себе си и запечатах всичко останало.

Риданията й ме изпълваха с топлина, те бяха милувката й, нейната ръка, пресегнала се на разстояние две стаи, все едно бяхме на броени сантиметри един от друг. Представях си я как лежи в собственото си легло, способна да чуе тупкането на сърцето ми и чака да го долови — единственото, което й носи утеха от ужасните мисли, предизвикващи тези ридания.

Предполагам, че всеки ден са идвали да ме водят при доктора, но не помня тези случки. Светът извън ума ми се превърна в тъмнина, в черна яма, в далечна бездна. Както татко ме учеше, потисках времето, плувах в него и се изгубих сред вълните.