Джонатан Баркър
И пета ще умре (59)

59.
Пул

Ден трети, 14:03 ч.

Пул почука отново, този път по-силно.

Леденият вятър вцепеняваше бузите и шията му и той изруга, че не е сложил шал.

Почукването му по вратата на къщата от лявата страна на изоставения имот остана без отговор. Надзърна през прозорците и не му се стори да има човек вкъщи. Забеляза го някакво куче, изгледа го изпод одеяло на пода и продължи да спи, без да излае нито веднъж.

Съседка от дясната страна на изоставения имот си беше у дома, но не можа да предложи много полезна информация. Отвори запъхтяна, стискаше здраво дебелия си розов пеньоар около доста заоблените си телеса. Зад нея седемдесетинчовият телевизор с усилен до небивали висини звук бълваше коментари към състезание по голф. Екранът изглеждаше абсолютно не на място, твърде голям за малката дневна и остарелите мебели. Празни кашони от Амазон бяха складирани на паянтова купчина точно до вратата, в съседство със закачалка, препълнена с поне дузина палта, шапки и шалове. Две малки кученца скочиха от дивана и се разджафкаха при почукването на Пул, възбудата им нарасна при отварянето на вратата и появата му пред погледа им. Къщата вонеше на сирене.

Жената се намръщи срещу него, показаха се пожълтелите й зъби зад напуканите устни.

— Кво?!

Пул вдигна значката си.

— Агент съм от ФБР. Искам да ви задам няколко въпроса за къщата в съседство.

Жената пренебрегна значката и остана втренчена в него.

— Нищо не знам за съседите! — отсече и се обърна към кучетата. — Я млъквайте, мамка ви! И двамата!

Те замлъкнаха само колкото да си поемат дъх и пак се разврещяха.

— Да сте виждали някой да влиза или излиза през последните няколко седмици?

— На собствениците въобще не им пука за това тяхното жилище. Откакто Хектор пукна, хлапетата му го оставиха да иде по дяволите, неблагодарна пасмина такава. Той трябваше да остави къщата на мен. Нали аз се грижех за него, когато ракът взе да го изяжда и не можеше вече да ходи до магазина. Само аз му бях!

Пул не искаше и да си представя що за грижовност е проявявала тази жена.

— Ами след смъртта на Хектор кой живееше в къщата?

Тя вдигна ръка и се почеса по бузата, от което сухата кожа се зачерви.

— Никой не щъка там, освен може би хлапетата. По-добре там да се навъртат, отколкото по улиците, та никой не им опява много. Ако пасмината на Хектор не ги ще там, да си турят по-добра ключалка. Пък да рекат и да пребоядисат. Хектор нямаше да зареже къщата да се разпада.

— Ами пощата? Някой наглежда ли пощенската кутия от името на децата на Хектор? Не видях да се трупа поща, значи някой я събира.

— Оня мъж от другата страна на улицата се грижи за това. Мил човек.

— Коя къща?

Жената посочи.

— Зелената, ей там.

Когато пусна халата си, оръфаната хавлия се отвори достатъчно, та Пул да види какво има отдолу и му се прииска да си беше затворил очите.

Ето че сега стоеше пред зелената къща от другата страна на улицата.

Пак почука.