Джонатан Баркър
И пета ще умре (57)

57.
Мъжът с черната плетена шапка

Ден трети, 13:35 ч.

Мъжът с черната плетена шапка долепи пръсти към слепоочията си и натисна. Мислите му блъскаха отвътре, опитваха се да се измъкнат и болеше. Толкова много болеше! Той не осъзна, че пак е закрещял, докато звукът не се откъсна от устните му, а по яката на фланелата му протече малко слюнка. Отвори очи и светлината на прозореца нахълта в тях, накълца зениците му и ретините, наложи нова болка върху старата.

Той се затутка с капачето на шишенцето с обезболяващи в лявата си ръка, обезопасената срещу деца бяла горна част три пъти се изплъзна изпод окървавените му пръсти, преди най-сетне да успее да отвори шишенцето. Изтърси две таблетки, сложи ги в устата си и ги глътна без вода, бяха тебеширени на вкус и дращеха на слизане в гърлото.

Изтърва шишенцето върху бюрото си и останалите хапчета се разпиляха по рисунките му, няколко нападаха по пода. Не му пукаше.

Погледна лявата си ръка и окървавените пръсти. Чешеше разреза на главата си, докато пусне кръв, но дори това не го спираше. Облекчението беше краткотрайно, броени секунди. След това сърбежът започваше отново, подемаше от лявото му ухо и преминаваше към тила, все едно хиляди насекоми са тръгнали на смъртоносен марш под повърхността на кожата му и се заравят дълбоко в главата му.

Насекомите ядяха мислите му. Вече го знаеше. Хранеха се със спомените му. Ето защо имаше такива проблеми да си спомни. Хранеха се и се множаха, а сърбежът се усилваше с умножаването им — в началото бяха само няколко, а сега страшно много.

Той посегна към телефона и не улучи от първия път. Сграбчи го и натисна първото програмирано с номер копче, неговия номер. Единственият записан. Отсреща звънна веднъж, два пъти, три пъти…

Гласовата поща, с която се свързахте, не е настроена от потребителя и следователно в момента не може да приема входящи съобщения. Моля, опитайте да се обадите по-късно.

Той натисна копчето за край на разговора, след това пак набра номера. Три позвънявания…

Гласовата поща, с която се свързахте, не е настроена от…

Той затвори. Искаше му се да запрати телефона през стаята. Копнееше да види евтината пластмаса да се троши на хиляди парченца при удара в стената. Не го направи обаче. Не можеше.

Нуждаеше се от ново момиче.

Нуждаеше се от мъжа, който да му намери ново момиче.

Някоя, която да прозре. Някоя, която да прозре колкото може по-скоро.

Хапчетата подействаха и зрението му се проясни, така че сведе поглед към рисунките, разпилени пред него. Спомняше си как скицира този конкретен образ, дъщеря му, качена на колело по тротоара пред къщата им. Не беше преди толкова много време, едва миналата есен, горе-долу, когато започват да падат първите листа. Рисунката беше грешна обаче, понеже колелото трябваше да е червено. Дясната му ръка се вкопчи в меката тъкан на пуловера на дъщеря му. Не си спомняше да го е взимал, но ето го на, смачкан в шепата му, а показалецът му стърчеше през мъничкото деколте.

Поднесе пуловера към носа си и го подуши.

Нищо.

Не беше съвсем сигурен кога обонянието му го е напуснало, но знаеше, че е станало наскоро, вероятно през последните няколко дни.

То изчезваше заедно със сетивата му, с мислите му, със спомените, с които пируваха насекомите.

Мъжът порови в съдържанието, пръснато по плота на бюрото, и намери червен маркер. Свали капачката. Внимателно поднесе връхчето към хартията и се прицели в металната рамка на колелото. Знаеше, че треперенето ще дойде и го очакваше с лице, пламнало от кръвта, която тревожността трупаше под плътта му. Връхчето на маркера опря в страницата, но ръката му остана стабилна дори когато внимателно я задвижи насам-натам. Докато оцветяваше рисунката, сълзите му бликнаха, а ръката му се движеше както едно време, сигурна и стабилна. Сълзите покапаха върху рисунката, дъщеря му на новото си лъскаво колело.

От мазето се разнесе задавен нисък, но той не му обърна внимание.

Мразеше момичето заради онова, което беше сторила.

Увредена.

Неспособна да прозре.

Безполезна.

Трябваше да страда заради греховете си. Трябваше да гори!

След като оцвети колелото, той пристъпи към оцветяването на пуловера, идентичен с онзи, който държеше в ръката си. Червеният пуловер, винаги червеният пуловер. Оцветяваше дрехата с внимателните щрихи, каквито владееше навремето, преди, когато всичко беше наред със света.

Дори сърбежът бе изчезнал. Не напълно, но бе отслабнал и той си каза, че не бива да чеше повече разреза. Не биваше да рискува да отвори раната отново.

От мазето се разнесе ново стенание, този път — по-силно от предишното.

Сърбежът го погъделичка за момент. Не достатъчно, че да изисква почесване. Не, нямаше да се чеше!

Завърши пуловера и взе синия маркер, за да поработи върху небето. Есенното небе в Чикаго обикновено беше прошарено със сиво, но тази разходка с колелото беше щастлив миг, а такива моменти изискваха сини небеса.

Толкова беше погълнат от работата си, че не видя човека, който пресече улицата под прозореца му, нито го видя да приближава входната врата. Не го забеляза изобщо, докато не чу почукването — тежки удари с кокалчетата на юмрука.

Разрезът го засърбя, когато насекомите се пръснаха с малките си краченца в търсене на скривалище.