Джонатан Баркър
И пета ще умре (13)

13.
Портър

Ден втори, 9:15 ч.

Портър и Наш стояха до задната врата на Рейнолдс и се взираха в двора.

На двайсетина метра, близо до левия ъгъл под голяма бреза, ги гледаше снежен човек. Кръглите му черни очи блестяха под черния цилиндър. Снежният човек беше висок, поне два метра и нещо, може би и повече, имаше масивно и обемисто тяло, блеснало от леда, и с червена роза на снежния си ревер.

Ръцете му бяха направени от дървесни клонки, всяка увенчана с черна ръкавица. В дясната беше втъкната дръжка на дървена метла. От ъгъла на издълбаната му уста стърчеше лула от царевичен кочан, а по ледената му шия се стичаше тъмна кръв.

Снегът се сипеше и изпълваше въздуха с бяла мъгла. Сцената беше толкова странна, чак живописна. Портър имаше чувството, че гледа страница от книжка с приказки, не истински двор. В десния ъгъл имаше люлка, а зад оградата — гора.

— Никой от семейството не го е правил, така ли? — попита Наш.

Госпожа Рейнолдс стискаше здраво момчето в обятията си.

— Не.

Тази думичка се изплъзна между устните й, но тя не сваляше очи от снежния човек, този непознат в двора й.

Портър дръпна ципа и бръкна в палтото, за да извади глока си.

Брейди се ококори.

— Уха, той снежния човек ли ще убие, мамо?

— Няма да нараня снежния човек. Притеснявам се, че той може да се опита да ме нарани — отвърна тихо Портър. — Видя ли някой друг тук, който и да е?

— Не, господине.

— Какво ще кажеш с майка ти да се приберете в дневната за няколко минути? Смяташ ли, че можеш да се погрижиш за мама, докато ние с партньора ми проверим какво става тук?

Брейди кимна.

Портър погледна от момчето към майката.

— Хайде, вървете.

Когато те се прибраха, той се обърна към Наш.

— Остани тук и наблюдавай онези дървета ей там отзад.

Колегата му извади своето оръжие и се вгледа внимателно в гората.

Портър излезе през задната врата под сипещия се сняг. Нейде дълбоко в ума му зазвуча стара детска песничка.

Малки стъпки обсипваха прясно нападалия сняг, кръстосваха двора до съседната врата, след това намаляваха до единична редичка, която стигаше до снежния човек. Портър последва стъпките колкото се може по-внимателно, като правеше малки крачки, за да стъпва там, където и детето, вместо да прокарва нова пъртина. Снегът бе налял през по-голямата част от нощта, имаше натрупани поне няколко пръста, но му се струваше невъзможно човек да построи такова чудовище, без да остави следи. Отклони поглед към метлата, в която бе вкопчена ръката на снежния човек. Предположи, че е възможно, който го е направил, да е замел следите си, но това не обясняваше как е върнал метлата в ръката на творението си, без да остави последна пътека. Портър забеляза също, че оградата около двора е метър и половина висока. Вратата, която водеше към предния двор, беше отворена.

Детективът забеляза плитка следа, която водеше от портата към снежния човек. Не стъпки, по-скоро отпечатък, все едно нещо тежко е било влачено от предната страна на къщата към задната — насам.

Застана пред снежния човек.

Надвисваше над него почти с цяла глава. От този ъгъл усмивката на лицето му, нарисувана с малки парченца начупено клонче, изглеждаше по-скоро подигравателна.

Портър си спомняше да е правил стотици такива като дете — търкаляш топката, докато се превърне в огромно кълбо, твърде тежко да се движи. По принцип снежен човек се прави, като се започне с голямата топка за основата му, след това се слага по-малка върху нея, за да образуваш торса, после още една най-отгоре, за да направиш главата.

Но този тук не беше построен така.

Снегът по него беше налепен на място. Някой си беше дал труда да извае снежен човек, вместо да използва далеч по-бързия традиционен метод.

Всички тези мисли минаха през ума на Портър за миг, докато оглеждаше творението от горе до долу, и накрая спря поглед на тъмночервеното на шията му — тъмен цвят, който се просмукваше през бялото като гигантска снежна фуния.

Портър отчупи клонче от съседния дъб и с помощта на цепнатия край разрови снега под най-тъмния участък, където петното се беше съсирило в основата на шията. По време на работа майсторът на това творение беше пръскал снега с вода и така го беше втвърдил до лед — друг номер, научен от Портър като дете. Ако се справиш както трябва, снежният човек ще бъде устойчив като каменна статуя и остава да стърчи до края на зимата. Ако не успееш да втвърдиш снега, при първото слънце ще започнат да падат бучици. До следобед половината ти работа ще е натрупана на земята.

Портър използва клончето да разбие леда и да остърже снежния пласт достатъчно дълбоко, за да разкрие разкъсаната шия на мъжа отдолу.