Джонатан Баркър
И пета ще умре (27)

27.
Мъжът с черната плетена шапка

Ден втори, 13:14 ч.

— Тя видя ли нещо? — попита гласът по телефона.

Мъжът с черната плетена шапка притисна слушалката към ухото си.

— Не, нищо не видя.

Седеше зад малко бюро, направено от талашит и черна пластмаса, плотът му — отрупан с хартия, цветни маркери и рисунки. Толкова много рисунки! Бюрото беше под прозорец и гледаше улицата. Отвън съседът му си разхождаше кучето, малко бяло куче лхаса апсо, облечено в пуловер в червено и зелено. Кучето вдигна задното си краче и се изпишка в снега. Мъжът с черната плетена шапка гледаше как жълтото петно расте — петното, оцапало двора му. Съседът му живееше на три метра разстояние, но всеки ден водеше тук кучето си да пикае. То си свърши работата, подраска по ръба на тротоара с късите си задни крачета, след това задърпа стопанина си към тяхната къща.

Раната на главата го сърбеше и мъжът с плетената шапка я почеса, от което ръбът се размести под пръстите му и се плъзна настрани по плешивата му глава.

— Следващата ще види — обеща гласът от другата страна на слушалката. — Тя ще е.

— Надявам се.

— Сложи ли я там, където ти казах?

— Да.

— Някой видя ли те?

— Никой вече не ме вижда.

— Видя ли те някой? — повтори гласът.

— Не.

— Хубаво.

— Аха.

Мъжът вдигна зелен маркер и започна да оцветява една от рисунките на бюрото си. Ръката му се разтрепери, мастилото излезе от границите и той захвърли маркера през стаята.

Чу въздишка в телефона. Мъжът зад гласа успяваше да го види някак си — винаги успяваше.

— Рано или късно всички проглеждат. Просто е въпрос на време…

Отново говореше за момичетата.

На мъжа с черната плетена шапка те му липсваха. Без тях къщата му се струваше толкова празна. Взе чернен маркер, поднесе го към рисунката и загледа как ръката му се разтреперва. Остави го и треперенето спря. Изпъна пръсти, сви ги в юмрук, пак ги изпъна. Движението му изглеждаше добре и се усещаше нормално. Спря. Ръката му не трепереше. Вдигна маркера. Още не трепереше. Допря маркера до хартията. Не трепереше. Започна да оцветява. Малките щрихи, които правеше, се удължиха, станаха по-широки, маркерът доби своя собствена воля, дращеше, а ръката се разтрепери. Мъжът натисна по-силно, но това не помогна. Мастилото излезе от очертанията. Червеното мастило се разстла над зеленото, което бе опитал преди малко, и цветът се превърна в тинесто кафяво. Очертанията на рисунката изчезваха под тези неволни драсканици, образът постепенно умираше под ръката му.

Той изпусна маркера и завъртя стола, за да се обърне към стаята.

Червеният пуловер на дъщеря му лежеше смачкан на пода зад него, малките й обувчици бяха до леглото.

— Искам да хвана следващата сега, преди да се стъмни — каза мъжът с черната вълнена шапка.

— Трябва да си търпелив.

Знаеше, че гласът е прав. Винаги беше прав.

Почеса се пак по главата, задрапа с нокти по възпалената плът и когато отдръпна ръка, по пръстите му имаше кръв.

— Ще ми кажеш кога, нали?

— Непременно.

— Аз съм готов.

— Знам.

След което разговорът прекъсна.

Мъжът с черната вълнена шапка обърна стола отново с лице към бюрото и остави телефона. Погледна през прозореца. Кучето го нямаше, също и съседът, но петното на яркобелия сняг си стоеше.

Взе жълт маркер и започна да оцветява рисунката.